Ридли Пиърсън - Смъртоносна гледка

Сякаш прочела мислите му, мечката се размърда. Кучешкият лай ставаше все по-силен.

Марк трябваше да вземе решение. Имаше две възможности — еднакво неприемливи за жалост. Ако останеше на мястото си, мечката щеше да го размаже веднага щом се събудеше; ако излезеше навън, кучетата или щяха да го разкъсат, или да го заклещят на някое дърво.

Но ако прескочеше мечката и се скриеше зад гърба й, имаше голяма вероятност шумът и миризмата на кучетата да отвлекат вниманието на пробуждащото се животно. Сетивата й щяха да са притъпени, а освен това мечките не виждаха много добре. Огромният звяр лежеше с лице към входа на пещерата и Марк допускаше, че планът му можеше и да успее — мечката щеше да се фокусира върху първото нещо, което видеше и чуеше.

Лаят идваше все по-отблизо и Марк усети как косата му се изправя от ужас — кучетата тичаха нагоре по хълма.

Право към него.

Безмоторният самолет се движеше твърде ниско, но вече нищо не можеше да се направи по въпроса. След отделянето на буксировчика, във въздуха го държаха единствено вятърът и инерцията. Колкото по-ниско се спускаха, толкова по-тъмно ставаше. Уолт направи една обиколка над тясната поляна, разположена от северната страна на замръзналата река, и предприе спираловидно спускане към заострените сиво-зелени върхове на дърветата, открояващи се на фона на белия килим под тях. Слънцето бе потънало зад хоризонта преди часове и поляната се губеше под тъмния плащ на нощта. Тук-там по небето все още се виждаха бледосини проблясъци, които обливаха побелялата земя в призрачни сенки.

Уолт не можеше да си позволи да пропусне единствената си възможност за кацане.

Щом приближи до по-близкия край на поляната, шерифът плъзна лоста назад, повдигайки носа леко нагоре, като в същото време се стремеше да избегне пълната загуба на скоростта. За момент самолетът сякаш закова на място, а опашката му докосна върховете на високите борове.

— Какво беше това? — стреснато попита Брандън след стържещия звук, който отекна в кабината.

Съсредоточен върху поляната пред себе си — продълговато сиво петно с неясни очертания — Уолт разчиташе единствено на интуицията си и се молеше да успее.

Хубавото на безмоторния самолет в случая бе фактът, че му липсваше тежка поддържаща конструкция за колелетата; разполагаше само с едно малко колело под носа и едно още по-малко под опашката, което му придаваше идеална форма за приземяване в сняг.

— Готов за кацане! — извика шерифът.

Той задържа носа нагоре възможно най-дълго и спусна машината надолу. Самолетът тупна рязко в снега, при което главите и на двамата се удариха в плексигласовия капак. Краката му инстинктивно натиснаха и двата педала, но за спирането всъщност щеше да се погрижи дясната му ръка, която контролираше задкрилките с лоста за управление. Върху носа се изсипа мощна струя сняг и го лиши и от оскъдната видимост, с която разполагаше. Дясното крило се удари в нещо, планерът рязко се завъртя и пое в друга посока със скърцане и клатушкане, без да намалява скорост. Уолт бе убеден, че крехката му конструкция ще се разпадне всеки момент.

Самолетът заора в снега, после подскочи назад и най-после спря.

— Добре ли си? — попита Уолт.

— Мамка му… по дяволите — обади се Брандън от задната седалка.

Уолт угаси електрониката по таблото; нямаше никаква представа как щяха да измъкнат самолета оттам, но сега имаше много по-важна задача. Той отвори капака, провери показанията на портативното GPS устройство и даде знак на Брандън да тръгва към другия край на поляната. Брандън вдигна палец и се измъкна от кабината. Двамата се разделиха безмълвно.

Уолт измъкна от раницата си приспособлението за нощно виждане и го нахлузи на главата си. Пейзажът пред него се обля в зловеща черно-зелена окраска. Въпросният уред не му се нравеше особено, защото ограничаваше периферното зрение, но все пак остана доволен от резултата — виждаше много по-ясно и доста по-надалеч.

До слуха му достигна някакъв вой. Отне му няколко секунди да го разпознае — не беше койот, нито вълк, а куче. Може би две. Лаеха доста далеч в южна посока, вероятно от другата страна на реката.

После долови друг звук, от моторна шейна.

Възможно ли беше момчетата от екипа му да са атакували хижата, преди да дочакат сигнала му? Ако Марк Ейкър действително се намираше вътре, то животът му бе поставен в огромна опасност.

После му хрумна нещо друго. Може би Рой Коутс бе забелязал самолета или пък бе разбрал за атаката предварително?