Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

— Тогава ти какво правиш тук? — попитах.

— А какво мислиш? Наблюдавам, изучавам техниката ти. Ти си любимецът на директора, нали? Той смята, че имаш вродена дарба.

Отпих от колата, после притиснах хладната кутия до челото си. Добро посрещане на един ШН в редиците на ФБР.

— Денис, кой иска да те убие? — заговорих отново по клетъчния телефон. — Разкажи ми всичко за това, което става тук. Също искам да те попитам за семейството ти — добре ли е?

— Нека не губим шибаното си време в празни приказки! — избухна Коултър. — Искат да ме ликвидират. Ето, затова е всичко. Не се заблуждавай. Огледай се, човече. Това е екзекуция!

Не можех да видя Денис, но си го спомнях. Висок около метър и седемдесет, с козя брадичка, модно облечен, с подчертана слабост към интелигентните шеги, малко груб. В поведението му често прозираше комплексът на малкия човек. Той започна да ми разказва историята си, но за нещастие нямах представа до каква степен казаното е истина. Според него, детективите от полицейското управление в Балтимор вземали огромни подкупи от наркобосовете. Дори той не знаел сумите, но бил сигурен, че не са никак малки. Раздрънкал се. След което узнал, че къщата му е обградена от ченгета.

Тогава Коултър хвърли бомбата:

— Аз също вземах подкупи. Някой от партньорите ми ме беше издал на „Вътрешни разследвания“.

— Защо партньорът ти ще направи подобно нещо?

Той се изсмя жлъчно:

— Защото станах алчен. Исках по-голямо парче от баницата, мислех, че държа партньорите си в ръцете си. Но те не смятаха така.

— И с какво ги държеше?

— Казах им, че имам копия от документите, в които е записано на кого и колко е било плащано. Документи, които ще им осигурят доста годинки на топло.

Най-после стигнахме донякъде.

— Наистина ли ги имаш? — попитах.

Денис се поколеба. Защо се колебаеше? Или ги имаше, или не.

— Може би — рече той накрая. — Но те със сигурност го вярват. И сега смятат да ме ликвидират. Днес дойдоха за мен… Решено е, че не трябва да напусна тази къща жив.

Докато говореше, аз се опитвах да доловя някакви други звуци или гласове в къщата. Не чух нищо. Дали някой вътре все още беше жив? Какво бе сторил Коултър със семейството си? Доколко отчаян беше?

Погледнах към Нед Махони и свих рамене. Наистина не бях сигурен дали Денис казва истината, или просто бе само едно улично ченге, което внезапно бе откачило. Махони също изглеждаше скептичен. Върху лицето му съвсем ясно бе изписано изражението: „Не ме питай“. Явно трябваше да потърся съвет от другаде.

— И какво ще правим сега? — попитах Коултър.

В слушалката долетя подигравателен кикот:

— Надявах се, че ти ще ми кажеш. Предполага се, че ти си умникът, нали?

Това беше нещо, което всички продължаваха да повтарят.

Ситуацията в Балтимор не се подобри особено през следващите няколко часа. Всъщност дори се влоши. Беше невъзможно да попречим на съседите да излизат на верандите си и да наблюдават продължаващата безизходица. Тогава полицията започна да ги евакуира, а повечето от тях бяха приятели на Коултър. В началното училище близо до Гарет Хейтс беше устроено временно убежище. Това напомни на всички, че в къщата на детектив Коултър имаше затворени деца. Неговото семейство, господи!

Огледах се наоколо и поклатих тревожно глава, когато съзрях големия брой полицаи от управлението в Балтимор, включително специалния отряд и членовете на Отряда за спасяване на заложници от Куонтико. Множеството подлудели от любопитство зяпачи биваха постоянно избутвани отвъд полицейските ленти. Някои от тях дори насъскваха полицаите да стрелят.

Изправих се и внимателно си проправих път към група офицери, които чакаха зад микробуса на „Спешна помощ“. Нямаше нужда да ми се казва, че те никак не бяха доволни от намесата на федералните. Аз също не бях, докато се числях към полицията във Вашингтон.

— Какво мислиш, докъде ще стигнем при това положение? — обърнах се към капитан Стоктън Джеймс Шийхан, с когото бях разменил няколко думи, когато пристигнах.

— Той съгласи ли се да освободи някой от заложниците? — попита Шийхан.

— Дори не желае да говори за семейството си — поклатих глава аз. — Не иска и да потвърди дали то наистина е в къщата.

— Тогава за какво си говорихте?

Споделих с капитана част от това, което ми разкри Коултър, ала не всичко. Как бих могъл? Пропуснах частта, в която той ми се закле, че балтиморските ченгета са замесени в трафик на наркотици на много високо ниво, както и най-смайващото му и унищожително твърдение: че разполагал с документи, които директно ги уличават в престъплението.