Джеймс Патерсън: Големия лош вълк

Коултър и заложниците му се бяха събрали някъде в къщата — сива постройка с дървен покрив в колониален стил на Ейлса Авеню в Лоравил, в североизточната част на Балтимор. Венецианските щори на прозорците бяха плътно затворени. Само можехме да гадаем какво става зад предната врата. Три каменни стъпала водеха до верандата, на която се виждаше люлеещ се стол и двойна дървена люлка. Домът бе наскоро боядисан, което за мен означаваше, че Коултър вероятно не бе очаквал някакви сътресения в живота си. Така че какво се бе случило?

Няколко десетки ченгета от полицейското управление на Балтимор и неколцина членове на специалния отряд бяха обградили къщата. Оръжията им бяха заредени и някои бяха насочени към прозорците и вратата. Полицейският хеликоптерен отряд „Фокстрот“ от Балтимор също бе на линия.

Положението бе критично, но вече ми бе хрумнала една идея.

— Как мислите, дали не е по-добре всички да свалят оръжията си? — попитах командира на отряда от балтиморската полиция. — Той все още не е стрелял по никого, нали?

Командирът и шефът на специалния отряд се консултираха набързо, след което оръжията бяха свалени — поне тези, които виждах. Междувременно един от хеликоптерите продължаваше да кръжи ниско над покрива.

Отново се обърнах към командира; трябваше да спечеля благоразположението му.

— Благодаря ви, лейтенант. Вече разговаряхте ли с него?

— Детектив Феско имаше тази чест. — Той посочи към мъжа, свит зад полицейската кола. — От един час си говори с него по телефона.

Реших, че е най-добре да отида при него и да му се представя.

— Казвам се Мик Феско — рече той, ала не изглеждаше особено зарадван от присъствието ми. — Чух, че пристигате, но и сами можем да се справим.

— Не идвам по свое желание — осведомих го. — Току-що напуснах полицията във Вашингтон и не искам да заставам на пътя на никого.

— Ами тогава не заставайте — отсече Феско. Беше слаб, жилав мъж и приличаше на футболист, поне походката му бе такава.

Аз потърках колебливо брадичката си.

— Имате ли представа защо е пожелал да дойда? Ние не се познаваме особено добре.

Феско погледна към къщата.

— Каза, че всичко е постановка на онези от „Вътрешни разследвания“. Не вярва на никой, който е свързан с полицията на Балтимор. Знаел, че наскоро сте постъпили във ФБР.

— Бихте ли му съобщили, че съм тук? Кажете му също, че в момента ме запознават със ситуацията. Бих искал да го чуя как звучи, преди да говоря с него.

Феско кимна, после се обади в къщата. Чу се как от другата страна на линията телефонът иззвъня няколко пъти, преди да бъде вдигнат.

— Агент Крос току-що пристигна, Денис. В момента го информират за положението — рече Феско.

— Как ли пък не! Дай му телефона. Не ме карайте да стрелям, защото много скоро мога да ви подпаля задниците! Дай ми го веднага!

Феско ми подаде телефона и аз заговорих:

— Денис, Алекс Крос е, вече съм тук. Вярно е, че първо поисках да ми обяснят ситуацията.

— Наистина ли си Алекс Крос? — попита Коултър. Звучеше изненадано.

— Да, аз съм. Не знам много подробности. Освен че смяташ, че от „Вътрешни разследвания“ са ти заложили капан.

— Не само смятам, а го знам. Мога да ти кажа и защо. Ще ти обясня ситуацията, така ще чуеш истината.

— Добре — отвърнах. — Аз съм на твоя страна, познавам те, Денис. Но не познавам балтиморския отдел за „Вътрешни разследвания“.

— Искам да ме изслушаш — прекъсна ме Коултър. — Не говори, само ме слушай.

— Добре — уверих го аз.

Седнах на земята зад балтиморската полицейска кола и се приготвих да изслушам въоръжения мъж, за когото се предполагаше, че държи над дванайсет заложници в къщата и всички до един са членове на собственото му семейство. Господи, отново бях на работа.

— Те искат да ме убият — започна Денис. — От балтиморската полиция са ме взели на мушка.

Чу се изпукване и аз подскочих. Някой беше отворил кутийка с безалкохолно и ме потупа с нея по рамото.

Вдигнах глава и видях Нед Махони, шефа на Отряда за спасяване на заложници в Куонтико, да ми подава диетична кола. Изкарах няколко часа при него по време на обучението ми по ориентация. Той си познаваше работата, поне в класната стая.

— Добре дошъл в моя ад — поздравих го аз. — Между другото, какво изобщо правя тук?

Махони ми смигна и приседна на земята до мен.

— Ти си изгряваща звезда или може би вече изгряла. Познаваш тънкостите на професията. Накарай го да говори, поддържай красноречието му — каза Нед. — Чухме, че наистина си добър в това.