Джеймс Патерсън: Големия лош вълк

Обучението ми беше започнало преди шест седмици в една понеделнишка сутрин. Тогава ниско подстриганият и широкоплещест ГСА (главен специален агент) доктор Кенет Хоровиц застана пред нашата група и се опита да ни разкаже виц: Трите най-големи лъжи на този свят са: „Искам само една целувка“, „Чекът вече е изпратен“ и „Аз съм от ФБР и съм тук с единствената цел да ви помогна“. Всички се засмяха, може би защото шегата беше толкова обикновена. После разбрахме, че Хоровиц се стараеше да даде най-доброто от себе си, а навярно това беше най-важното.

Рон Бърнс, директорът на ФБР, уреди обучението ми да трае само осем седмици. Освен това заради мен пренебрегна някое и друго изискване и ми издейства още привилегии. Максималната възраст за влизане във ФБР беше тридесет и седем години, а аз бях на четирийсет и две. Бърнс настоя изискването за възрастта да не важи за мен, а освен това изрази мнение, че въпросното изискване е остаряло и навярно се нуждае от осъвременяване.

Опознавайки Рон Бърнс, все повече осъзнавах, че има непокорен нрав, може би защото самият той беше бивше ченге, обикаляло улиците на Филаделфия. Бърнс ме доведе във ФБР с най-високата степен, която можех да получа като уличен полицай. Освен това ми бяха обещани задачи за консултант, което пък, от своя страна, означаваше по-висока заплата. Бърнс ме искаше в Бюрото и ме получи. Каза, че мога да се възползвам от всички възможни средства, за да си върша добре работата. Все още не бях го обсъждал с него, но ми се струваше, че бих могъл да изискам двама детективи от полицейското управление във Вашингтон — Джон Сампсън и Джеръми Турман.

Единственото, за което Бърнс не се намеси, беше моят наставник в Куонтико — главен агент Гордън Нуни. Той ръководеше обучението на агентите. Бил е профайлър, а преди да стане агент от ФБР — психолог в затвора в Ню Хемпшър. Според мен бе от тези хора, с чието мнение трябваше да се съобразяваш.

През онази сутрин Нуни стоеше там и ме чакаше да се появя за часа си по анормална психология.

Един час и петдесет минути, през които трябваше да разбера психопатичното поведение — нещо, което не успях да направя за близо петнайсет години в полицейското управление на Вашингтон.

Във въздуха прозвучаха изстрели — навярно от близката база на морската пехота.

— Как беше уличният трафик от Вашингтон? — попита ме той. Язвителният подтекст на въпроса не ми убягна: беше ми разрешено да нощувам вкъщи, докато останалите агенти, които се обучаваха, спяха в Куонтико.

— Нямаше проблем — отвърнах. — Четирийсет и пет минути обичайно натоварване по магистрала деветдесет и пет. Имах достатъчно свободно време.

— Бюрото не се слави с толериране към отделни личности — отбеляза Нуни. Устните му се изкривиха в някакво подобие на усмивка, която повече приличаше на неодобрителна гримаса. — Разбира се, ти си Алекс Крос.

— Оценявам го — признах аз и предпочетох да млъкна.

— Надявам се усилията да си струват — промърмори той, докато се отдалечаваше към административната сграда. Поклатих глава и се запътих към лекцията си, която се провеждаше в конферентната зала.

През този ден лекцията на доктор Хоровиц беше интересна за мен. Темата обхващаше работата на професор Робърт Хеър, който бе осъществил първоначалните си изследвания върху психопатите, използвайки скенер на мозъка. Според изследванията на Хеър, когато към здрави хора се обръщат с „неутрални“ или „емоционални“ думи, те реагират определено остро на емоционалните — такива като рак или смърт. Докато психопатите реагират и на двата вида по един и същи начин.

Изречение като „Аз те обичам“ за психопата не означава нищо повече от „Ще пийна малко кафе“. Според данните, получени при изследванията на Хеър, опитите да се въздейства върху психопатите ги карат да стават по-манипулативни. В това със сигурност имаше смисъл.

Макар че бях запознат с голяма част от материала, без да се усетя, започнах да нахвърлям върху листа някои от характеристиките на Хеър за поведението и личността на психопата. Бяха четиридесет. Докато ги записвах, открих, че съм съгласен с повечето от тях.

Убедителност и специфично очарование.

Нужда от постоянно стимулиране и съпротива на скуката.

Отсъствие на всякакво разкаяние или чувство за вина.

Повърхностен емоционален отклик.

Пълна липса на съпричастност…

Спомних си двама психопати: Гари Сонежи и Кайл Крейг. Питах се колко от четиридесетте „характеристики“ важаха за двамата и започнах да отбелязвам срещу вероятните Г. С. и К. К.