Джеймс Патерсън: Големия лош вълк

След като избра за Гуен тениска от „Гепкидс“, украсена с изкуствени диаманти, й оставаше само да купи кожения несесер за Брендан. О, да, и часът при фризьора! Както и десет минути с нейната спасителка от „Паризиен“ — Джина Сабелико.

Успя да премине със самообладание и последните изпитания, вярна на принципа си: никога не позволявай да те видят потна. Сетне забърза към новия си мерцедес-комби 320, грижливо паркиран до ъгъла на трето ниво в подземния гараж на „Фипс“. Не остана време за любимия й чай „Ройбос“ в чайната на комплекса.

В понеделник сутрин гаражът обикновено беше почти пуст, ала младата жена едва не се блъсна в един мъж с дълга тъмна коса. Лизи му се усмихна машинално, разкривайки два реда идеални зъби, съвсем наскоро избелени и полирани. Както винаги, усмивката й излъчваше топлина и чувственост — дори и когато не го искаше.

Тя наистина не обръщаше внимание на никого, замислена за наближаващото празненство за рождения ден на дъщеря си. В този миг една жена, покрай която току-що бе минала, я сграбчи през гърдите, сякаш Лизи бе център-нападател от футболния отбор на „Соколите“ от Атланта и се опитваше да премине през „спаначената линия“, както дъщеря й Гуен я наричаше. Хватката на жената беше като менгеме — явно бе дяволски силна.

— Какво правите? Да не сте полудели? — най-после успя да изкрещи Лизи с пресъхнало гърло, докато се извиваше отчаяно в ръцете на нападателната. Изпусна пазарските чанти и чу как нещо се счупи. — Хей, някой да ми помогне! Махнете се от мен!

Тогава вторият нападател — мъж с пуловер, изскочил от БМВ, сграбчи краката й и силно ги стисна, причинявайки й болка. Всъщност той направо я повали заедно с жената върху мръсния, изцапан с машинно масло бетонен под на паркинга.

— Не ме ритай, кучко! — изкрещя той в лицето й. — Не смей да ме риташ, мамка му!

Но Лизи не спря да рита и да крещи:

— Помогнете ми! Някой да ми помогне! Моля ви, някой да дойде!

Двамата я вдигнаха във въздуха, сякаш бе лека като перце. Мъжът измърмори нещо на жената. Не беше на английски, може би на някакъв език от Средна Европа. Икономката на Лизи беше от Словакия — дали това имаше връзка?

Жената я стискаше с една ръка през гърдите, а с другата избута настрани принадлежностите за тенис и голф, бързайки да разчисти място на задната седалка на комбито.

След това тикнаха грубо Лизи в собствената й кола. Някаква тънка кърпа, миришеща ужасно, бе притисната здраво към носа и устата й. Натискът беше толкова силен, че зъбите я заболяха. Тя усети вкуса на кръвта. Моята кръв , помисли си ужасено тя. Адреналинът нахлу в тялото й и Лизи отново започна да се съпротивлява с всички сили. Удряше с юмруци и риташе. Чувстваше се като уловено животно, борещо се за свободата си.

— Кротко — рече мъжът. — По-кротко… Елизабет Коноли.

Елизабет Коноли? Те ме познават? Откъде, защо? Какво става тук?

— Ти си много секси мамче — ухили се мъжът. — Разбирам защо Вълка те харесва.

Улф? 3 3 Wolf — вълк (англ.). — Б.пр. Кой беше Улф? Какво ставаше с нея? Познаваше ли някого на име Улф?

В този момент острите пари, силно лъхащи от кърпата, я надвиха и тя изгуби съзнание. Комбито потегли заедно с нея на задната седалка.

Но колата само пресече улицата, водеща към Ленъкс Скуеър Мал. Там Лизи Коноли бе пренесена в син микробус „Додж“, който потегли с бясна скорост.

Покупката бе направена.

Рано в понеделник сутринта аз нехаех за останалия свят и неговите проблеми. Точно такъв трябваше да бъде животът, макар че доста рядко се случваше всичко да е наред. Е, поне в моя живот, където това, което можеше да се определи като „добро“, бе доста ограничено.

Тази сутрин заведох пеш Джени и Деймън до училището „Съджърнър Трут“. Малкият Алекс се клатушкаше тромаво покрай мен. „Мъниче“ — така го наричах.

По небето над Вашингтон плуваха облаци, но от време на време слънчевите лъчи успяваха да пробият през тях и стопляха главите и гърбовете ни. Вече бях посвирил на пианото — Гершуин, четирийсет и пет минути. И бях закусил с мама Нана. В девет часа същата сутрин трябваше да бъда в Куонтико за часовете по ориентиране, а това означаваше, че имам достатъчно време, за да отидем пеш до училището. Тъкмо това толкова много ми се искаше напоследък — или поне така си мислех. Време, за да бъда с децата си.

Време, за да прочета един поет, когото наскоро бях открил — Били Колинс 4 4 Роден в Ню Йорк през 1941 г. Автор на шест поетични книги, определян като оригинален и метафизичен поет, притежаващ чувство за хумор и закачлива самоирония. — Б.пр. . Първо прочетох неговите „Нощни коне“, а сега си бях купил „Да плаваш сам из стаята“. Колинс правеше невъзможното да изглежда лесно и съвсем достижимо.