Джеймс Патерсън: Големия лош вълк

Търговският център „Фипс Плаза“ в Атланта беше истински образец на крещящата претенциозност с подовете си от розов гранит, извитите стълби с бронзова украса, позлатеното обзавеждане в стил псевдоампир и блещукащите неонови светлини. Мъж и жена наблюдаваха мишената „мама“, докато излизаше от „Найктаун“, понесла под мишница кутии с маратонки и разни спортни дреболии за трите си дъщери.

— Много е готина. Разбирам защо Вълка я харесва. Напомня ми на Клаудия Шифър — отбеляза мъжът. — Забелязваш ли приликата?

— На теб всички ти приличат на Клаудия Шифър, Слава. Не я изпускай от поглед. Гледай да не изгубиш малката си готина Клаудия Шифър или Вълка ще те схруска за закуска.

Екипът по отвличанията, или Двойката, както го наричаха, беше облечен в скъпи дрехи и това му помагаше да остане незабелязан сред шикозната обстановка на „Фипс Плаза“ в Бъкхед, Атланта. В единайсет часа предобед тук не беше особено оживено и това можеше да се превърне в проблем.

Помогна им, че мишената им се движеше унесено в своя свят, потънала в дребнавата си припряност. Сновеше из секциите на „Гучи“, „Касуел-Маси“, „Найктаун“, после „Гепкидс“ и „Паризиен“, за да се види с личната си консултантка и основния си доставчик — Джина. И не обръщаше никакво внимание на хората около себе си. Пътьом се консултираше с малкия си бележник с кожена подвързия и с ловък и обигран маниер купуваше избелели джинси за Гуен, кожен пътен несесер за Брендан, шнорхели и маски за гмуркане „Найк“ за Мередит и Бриджит. Дори си записа час при фризьора си в „Картър-Барнс“.

Мишената имаше чар и даряваше с приятната си усмивка продавачите, които я посрещаха и изпращаха в безбройните магазини. Тя придържаше вратите за онези, които идваха след нея, дори и да са мъже. А те се спираха, за да благодарят на привлекателната блондинка. „Мама“ беше секси във всяко едно отношение, покриваща и най-високите стандарти за една американска жена от голям град. И наистина приличаше на супермодела Клаудия Шифър. Тъкмо това щеше да я погуби.

Според професионалната й характеристика, Елизабет Коноли бе майка на три деца. Беше се дипломирала в елитния колеж „Васар“, випуск 1987-а, по специалността, за която самата тя казваше: „Степен по история на изкуството на практика е без никаква стойност в реалния свят — какъвто и да е той, — но е извънредно скъпа за мен“. Преди да се омъжи, работи като репортер за „Уошингтън Поуст“ и за „Атланта Джърнъл-Конститюшън“. Сега беше на тридесет и седем, макар че не изглеждаше на повече от трийсет.

През тази сутрин косата й бе прибрана под кадифена барета, беше облечена с поло с къси ръкави, пуловер и тесни панталони, които подчертаваха стройните й крака. Тя беше умна, религиозна — но в границите на разумното, — твърда и издръжлива, когато се налагаше, поне според характеристиката.

Е, много скоро щеше да й се наложи да бъде твърда и издръжлива.

Госпожа Елизабет Коноли щеше да бъде отвлечена.

Тя беше купена и през тази сутрин навярно бе най-скъпата стока, която се предлагаше в магазините на „Фипс Плаза“.

Цената й бе 150 000 долара.

Лизи Коноли се чувстваше леко замаяна и се зачуди дали кръвната й захар, която постоянно играеше, не се е качила отново.

Отбеляза си наум да си купи готварската книга на Труди Стайлър — възхищаваше се на Труди, която заедно със съпругата на Стинг бе една от учредителките на фондацията „Рейнфорест“. Лизи определено се съмняваше, че ще успее да изкара днешния ден, без да полудее като онова нещастно малко момиче от „Екзорсистът“. Линда Блеър, така се казваше актрисата, нали? О, но на кого му пукаше, какво значение изобщо имаха подобни незначителни неща?

Днес се очертаваше истинска лудница. Първо: рожденият ден на Гуен и празненството, на което бяха поканени двайсет и един от най-близките й приятели от училище — единайсет момичета и десет момчета щяха да пристигнат в къщата в един на обед. Лизи нае една фирма за организиране на партита и вече бе приготвила обяд за децата, както и за майките или бавачките им. Дори ангажира за три часа един от микробусите за сладолед на „Мистър Софти“. Ала човек никога не знаеше какво може да очаква на подобни празненства — освен, разбира се, веселието, сълзите, вълнението и детските бели.

След тържеството за рождения ден Бриджит имаше урок по плуване, а Мери — час при зъболекаря. Брендан, нейният съпруг от четиринадесет години, й бе оставил „малък списък“ с нещата, от които се нуждаеше. Разбира се, всички те му трябваха колкото е възможно по-скоро, скъпа .