Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

Вълка: Я ми кажи нещо, жалък педал. Убеди ме, че трябва да ти помогна.

Да го убедя? Как? Изчаках да се появят някакви инструкции. Не последва нищо.

Аз: Какво искаш да знаеш? Аз съм надървен. Не, не е това. Влюбен съм.

Вълка: Какво стана с Устър? И в него беше много влюбен.

Разговорът се насочваше към непознати води. Импровизирах, надявайки се, че ще мога да вляза в тона на Хомър Тейлър. Вторият въпрос ме накара да застана нащрек. Дали това наистина беше Вълка?

Аз: Франсис не беше способен да обича. Той много ме ядоса. Но сега си отиде и никой вече няма да чуе нищо за него.

Вълка: И няма да има никакви последици?

Г-н Потър: Аз съм внимателен. Също като теб. Обичам живота си; не искам да ме заловят. И няма да се случи!

Вълка: Това означава ли, че Устър почива в мир?

Не бях сигурен как да отговоря. С някоя жестока шега?

Аз: Нещо такова. Много си забавен.

Вълка: Бъди по-конкретен. Дай ми проклетите подробности, Потър. Давай!

Г-н Потър: Това тест ли е? Нямам нужда от тези дивотии.

Вълка: Знаеш, че е.

Аз: Септичната яма. Вече ти казах.

Не последва никакъв отговор. Вълка наистина играеше по нервите ми.

Аз: И така — кога ще си получа моето ново момче?

Последва пауза от няколко секунди.

Вълка: Имаш ли парите?

Г-н Потър: Разбира се, че ги имам.

Вълка: Колко имаш?

Мислех, че знам точния отговор на този въпрос, но не можех да съм сигурен. Преди две седмици Тейлър бе изтеглил сто двайсет и пет хиляди долара от сметката си в банка „Лехман“ в Ню Йорк.

Г-н Потър: Сто двайсет и пет хиляди. Парите не са проблем. Прогарят дупка в джоба ми.

Никакъв отговор от Вълка.

Аз: Ти ми каза да не ставам досаден.

Вълка: Добре, може би ще успея да ти намеря момчето. Бъди внимателен! Може да е последното!

Аз: Тогава това ще са и последните сто двайсет и пет хилядарки!

Вълка: Това не ме притеснява. Светът е пълен с ненормалници като теб. Ще се изненадаш.

Г-н Потър: Може би. Как е твоят заложник?

Вълка: Трябва да се връщам на работа… Още един въпрос, Потър. За всеки случай. Откъде си взел името си?

Огледах стаята. О, боже! Не се бях сетил да попитам Тейлър за прякора му.

Един глас зашепна в ухото ми. Гласът на Мони:

— От някоя детска книжка? В училището „Хогуортс“ наричат Хари господин Потър. Може би е оттам? Не знам.

Това ли беше? Трябваше да напиша нещо и то да е правилният отговор. Дали беше взел името си от книгите за Хари Потър? Защото харесваше момчета? Нещо от библиотеката на Тейлър във фермерската къща проблесна в ума ми.

Пръстите ми приближиха към клавиатурата. Спряха се за миг. Сетне написах отговора си:

Това е абсурдно. Името е от романа на Джамейка Кинкейд „Господин Потър“. Да ти го начукам!

Зачаках отговора. Както и всички останали в стаята. Накрая той се появи:

Вълка: Ще ти осигуря момчето, господин Потър.

Пак работех на улиците — работа, която харесвах и с която бях свикнал.

Бях идвал няколко пъти в Бостън и обичах града дотолкова, че дори обмислях идеята да се преместя тук. Чувствах се удобно. През следващите дни ние се бяхме превърнали в сенки на студент на име Пол Завиър. Следвахме го от апартамента му на Бийкън Хил до занятията му в Харвард, след това до „Риц-Карлтън“, където той беше сервитьор, както и до популярните клубове като „Но Бордърс“ и „Рибюк“.

Завиър беше „стръвта“, която бяхме заложили на Вълка и хората му, извършващи отвличанията.

Всъщност ролята на Завиър се изпълняваше от тридесетгодишния агент Пол Готие от клона на Бюрото в Спрингфийлд, Масачузетс. По хлапашки привлекателен, висок и слаб, с бухнала светлокестенява коса, той приличаше на двайсетинагодишен младеж. Беше въоръжен, но освен това го наблюдаваха отблизо шестима агенти по двайсет и четири часа в денонощието. Нямахме представа как и кога хората на Вълка ще се опитат да го отвлекат, знаехме само, че ще го направят.

Аз бях един от агентите, който наблюдаваше Пол Готие по дванайсет часа на ден. Бях предупредил за опасностите да използваш „стръв“ при залавянето на похитителите, ала никой не ми обърна внимание.

През втората нощ от наблюдението, според плана, Пол се запъти към парка Фенс — район, разположен покрай Мъди Ривър, близо до Парк Драйв и Бойлстън Стрийт. Всъщност се казваше Бак Бей Фенс и беше проектиран от Фредерик Ло Олмстед, създателя на Бостън Комън и Сентръл Парк в Ню Йорк. В късните часове на нощта, когато клубовете затвореха врати, истинският Пол Завиър често обикаляше Фенс — на лов за сексуални забавления, и тъкмо заради това бяхме изпратили там нашия агент.