Тес Геритсън - Изборът

— Значи някой трябва да го стори.

— Тя има деца, на които ще им трябва време, за да осъзнаят лошата новина…

— Но органите не разполагат с много време — сухо отбеляза Вивиан.

— Знам — кимна Аби. — Също така знам, че ще направим каквото трябва. Но от операцията са изтекли едва десет часа!

Вивиан пристъпи към умивалника и пусна водата.

— Едва ли очакваш чудеса — подхвърли тя.

На вратата се появи една от сестрите в отделението.

— Съпругът е тук, заедно с децата — съобщи тя. — Чакат да влязат, още много ли ще се бавите?

— Аз приключих — отвърна Вивиан, хвърли книжната салфетка в кошчето за боклук и напусна отделението.

— Да ги доведа ли? — извърна се сестрата към Аби.

Свела поглед към Карен Терио, Аби изведнъж видя това, което щяха да видят децата й. Стана й болно.

— Почакай мъничко — отвърна тя, наведе се и приглади завивките. После намокри една салфетка на чешмата и избърса ситните капчици слюнка от лицето на пациентката. Прехвърли пластмасовата торбичка за урина зад вътрешния ръб на леглото, после отстъпи крачка назад и огледа резултата от работата си.

Сърцето й се сви. Никой не беше в състояние да помогне на тази жена, никой не можеше да смекчи болката на децата й…

Въздъхна, обърна се към сестрата и кимна с глава:

— Можеш да ги доведеш…

Някъде към четири и половина следобед вече не беше в състояние да се концентрира върху писмената работа, тъй като очите й упорито отказваха да се фокусират над хартията. Дежурството й продължаваше вече тридесет и три часа и половина. Току-що бе приключила със следобедната визитация и най-сетне наближаваше времето да се прибере у дома.

Отмести картона с анамнезата пред себе си, очите й неволно се насочиха към номер 11. Стана и отиде зад паравана. Спря поглед върху безизразното лице на Карен Терио и направи опит да си спомни дали не е пропуснала нещо.

По тази причина не чу приближаващите се зад гърба й стъпки и вдигна глава едва когато непосредствено до нея се разнесе плътен мъжки глас:

— Здравей, красавице!

На лицето на доктор Марк Ходъл грееше широка усмивка. Тази усмивка беше предназначена само за нея, беше усмивката, която й липсваше през целия дълъг ден. Обикновено намираха време да хапнат заедно, или поне да си махнат с ръка, разминавайки се по болничните коридори. Но днес нямаха този шанс и Аби усети как в душата й потрепва радостта. Марк се наведе да я целуне, после отстъпи крачка назад и хвърли критичен поглед към измачканата престилка и несресаната й коса.

— Май си изкарала тежка нощ — промърмори съчувствено той. — Колко време си спала?

— Не знам, може би половин час — отвърна Аби.

— Чух, че тази сутрин си успяла да натриеш носа на Генерала…

— Да кажем, че не му позволих да избърше пода с мен — сви рамене Аби.

— Което е равносилно на триумф.

Аби се усмихна, но погледът й попадна на номер 11 и усмивката бързо изчезна от лицето й. Карен Терио се губеше сред тежката артилерия, разположена около леглото. Вентилаторът и кислородните помпи, кабелите на електрокардиографа, маркучите на апаратите за измерване на кръвното и вътрешночерепното налягане… Всяка от жизнените функции на тялото й беше обект на специално внимание. В ерата на модерните технологии вече никой не си правеше труда да измери пулса на болния, да опипа гръдния му кош… Каква всъщност е ползата от докторите, след като машините правят всичко?

— Приех я снощи — промълви Аби. — Тридесет и четири годишна, съпруг и две момичета близначки. Преди малко бяха тук… Стояха и гледаха без дори да я докоснат. Това ми се стори много странно… Изведнъж ми се прииска да им кажа: „Направете го! Това е последният ви шанс да докоснете мама! Защо не я погалите?“. Не го направиха, но след време сигурно ще съжаляват… — Поклати глава и разтърка клепачите си. — Доколкото разбрах, се е блъснала в колата на някакъв пияница, който карал в обратното платно… И знаеш ли какво ме кара да се ядосвам, Марк? Че шибаното копеле ще оживее! В момента цвили от болки горе, в ортопедията, но счупванията му са сравнително леки! — Аби отново изпусна въздуха от гърдите си и сякаш този акт механично прогони раздразнението й. — Господи, нали съм тук, за да спасявам живота на хората? А изведнъж се хващам, че искрено желая този проклет пияница да се беше размазал на асфалта! — Обърна гръб на леглото и тихо добави: — Мисля, че е крайно време да се махна оттук…

Марк протегна ръка и я погали по гърба. Жест, който изразяваше както притежание, така и желание да я успокои.