Тес Геритсън - Изборът

— Ще те изпратя — рече той.

Излязоха от реанимацията и се насочиха към асансьорите. В мига, в който вратите се затвориха, Аби се отпусна в прегръдката на топлите му силни ръце. Само в тази прегръдка се чувстваше сигурна…

Преди една година дори не беше сънувала, че ще се чувства сигурна само в прегръдката на Марк Ходъл. Аби практикуваше във вътрешното отделение, а той беше гръден хирург на договор, плътно ангажиран в един от екипите за сърдечна трансплантация в „Бейсайд“. Запознаха се в операционната, по време на тежка битка за живота на едно 10-годишно момче, от гърдите на което стърчеше дълга стрела. Нещастието беше станало в резултат на кавга с приятели, а причината за него — неподходящ подарък за рождения ден… Когато Аби влезе в операционната, Марк вече беше облякъл хирургическите доспехи, а лицето му беше скрито зад стерилната маска. Това беше първото й асистиране в операционната и тя сериозно се притесняваше, още повече, че щеше да работи в екипа на известния доктор Ходъл… Срамежливо се приближи до масата и хвърли бегъл поглед към мъжа срещу себе си. Над маската се виждаше широко чело на интелектуалец, под което проблясваха най-красивите сини очи на света. Прями, проницателни, властни…

Оперираха добре и детето беше спасено.

Месец по-късно Марк я покани на среща, но тя отказа. После го стори още два пъти. Не защото не искаше да излезе с него, а защото беше убедена, че не бива да прави това.

Изтече още един месец, после той отново я покани. Този път изкушението надделя и тя прие.

Преди пет месеца и половина се нанесе в дома му в Кеймбридж. Отначало не й беше лесно, тъй като заклет 41-годишен ерген като Марк трудно променяше навиците си. Но сега, притисната в широките му гърди, тя не можеше да си представи живота без него…

— Бедното дете — съчувствено прошепна той и дъхът му отри тила й. — Гадна работа, а?

— Явно не ме бива за нея и понякога се питам какво, по дяволите, търся тук! — оплака се Аби.

— Работиш това, за което си мечтала — напомни й той. — Нали така казваше?

— Вече не си спомням дали изобщо съм мечтала за нещо — въздъхна тя. — Постоянно ми се губи…

— Не беше ли нещо, свързано със спасяването на живот?

— Точно така. Но чу какво казах преди малко, нали? Пожелах смъртта на онзи пияница от другата кола! — Главата й се поклати в знак на отвращение.

— Сега преживяваш най-тежкото — съчувствено я погледна Марк. — След два дни приключваш с практиката в травматологията и просто трябва да ги изтърпиш!…

— Много важно — тръсна глава тя. — Нали след това ме прехвърлят в „Гръдна хирургия“?

— В сравнение с травматологията, там е истински курорт — увери я той. — Издържиш ли сега, ще се справиш с всичко…

Тя се притисна в него и игриво вдигна глава.

— Ще престанеш ли да ме уважаваш, ако се прехвърля в психиатрията?

— Абсолютно! Няма да те погледна!

— Божичко, отвратителен си!

Той се засмя и я целуна по темето.

— Вероятно много хора мислят така, но само ти имаш право да го кажеш на глас!

Напуснаха кабината и се насочиха към изхода. Според календара би трябвало да се намират в началото на есента, но Бостън се задъхваше от необичайната септемврийска жега. Докато крачеха към паркинга, Аби усети как я напускат и последните остатъци от сили. Краката й започнаха да се влачат по асфалта, едва се добра до колата си. Ето в какво се превръщаме, уморено помисли тя. Ето докъде ни докарва желанието да станем хирурзи… Блъскаме денонощно, на края на силите си, а животът неусетно изтича между пръстите ни… Същевременно си даваше сметка, че този процес е абсолютно задължителен за всеки, който действително иска да стане хирург. Марк беше преминал през него, тя също щеше да се справи…

Той я привлече към себе си и отново я целуна.

— Сигурна ли си, че ще можеш да шофираш?

— Ще карам на автопилот — бледо се усмихна тя.

— Най-късно след един час ще се прибера и аз — рече той. — Да взема ли малко пица?

— За мен не — прозя се тя и бавно седна зад кормилото.

— Няма ли да вечеряш?

Тя завъртя стартерния ключ и уморено въздъхна:

— В момента мога да мисля единствено за леглото…

През нощта Нина Бос разбра, че ще умре. Усещането беше странно — като нежен шепот, докосващ лицето й с приказни криле. Не се изплаши и запази спокойствие. Вече седмици наред пред леглото й се сменяха три частни сестри, тъй като доктор Мориси ежедневно увеличаваше дозата фуроземид, която инжектираха в тялото й. А и защо да се плаши? Беше имала щастлив живот, беше имала любов, радост и красота. За четиридесет и шест години на този свят беше виждала как слънцето изгрява зад храмовете на Карнак, беше се лутала сред здрачните руини на Делфи, беше се катерила по стръмните хребети на Непал. Беше опознала онзи душевен мир, който идва само когато човек знае своето място на божия свят. Съжаляваше само за две неща. Едното от тях беше, че не успя да изпита радостта на майчинството.