Тес Геритсън - Изборът

А другото — че Виктор ще бъде сам.

Мъжът й остана край леглото през цялата нощ. Държеше ръката й, докато преминат ужасната кашлица и задуха, не си отиваше дори когато сменяха кислородните бутилки край леглото, присъстваше и на прегледите на доктор Мориси. Дори в съня си усещаше неговото присъствие. Малко преди разсъмване, заплетена в разпокъсаните си сънища, тя смътно долови думите му: „Толкова е млада! Ужасно млада! Нима нищо не може да се направи? Съвсем нищо?!“.

Такъв си беше Виктор. Никога не беше в състояние да приеме неизбежното.

Но Нина го приемаше.

Отвори очи и видя, че нощта най-сетне беше отминала. През прозореца на спалнята нахлуваха веселите лъчи на утринното слънце. Отвъд него се разкриваше любимата панорама на Роуд Айлънд Саунд. Преди болестта, когато кардиомиопатията все още не беше изсмукала силите й, Нина имаше навика да става на разсъмване и да посреща изгрева на терасата. Правеше това дори когато Саунд беше потънал в гъста мъгла и водата проблясваше сред нея като неясно сребърно петънце. Обичаше да посреща настъпващия ден, да усеща как въртенето на земята я приближава към него. Също като днес…

Посрещала съм безброй изгреви , помисли си тя. Благодаря ти, Боже, за всеки един от тях…

— Добро утро, скъпа — прошепна Виктор.

Нина извърна очи към усмихнатото лице на мъжа си, надвесено над нея. Някои хора виждаха в това лице единствено авторитета на властта, други — гениалност, а дори и безскрупулност. Но тази сутрин Нина виждаше в него единствено обич. Обич и загриженост…

Ръката й потърси неговата. Той я взе и я притисна към устните си.

— Трябва да поспиш, Виктор — прошепна тя.

— Не съм уморен.

— Виждам, че си…

— Не, не съм — отново целуна ръката й той. Устните му бяха топли и сякаш опариха студената й кожа.

Размениха си продължителни погледи. Кислородът тихо съскаше в тънките тръбички, които влизаха в ноздрите й. През отворения прозорец нахлуваха звуците на океанския прибой.

Тя затвори очи.

— Помниш ли когато… — Гласът й заглъхна, трябваше й време да си поеме дъх.

— Какво да помня? — нежно стисна ръката й той.

— Когато… Когато си счупих крака…

Това беше станало в Гщаад, през седмицата, в която се запознаха. По-късно той призна, че е забелязал стремителното й спускане по черната двойна гърбица на планината и веднага решил да я последва. Вървял подире й дълго време, качвал се на лифта зад гърба й, после отново се спускал заедно с нея… Това се беше случило преди двадесет и пет години.

От тогава насам не бяха се разделяли дори за един ден.

— Знаех… — прошепна тя. — В онази болница, в която ти стоеше до леглото ми…

— Какво си знаела, скъпа?

— Че си единственият мъж за мен… — Тя отвори очи и отново се усмихна. После видя самотната сълза, която се търкаляше по бузата му. О, не! Виктор не може да плаче! Никога не беше виждала сълзи в очите му. Нито веднъж за тези двадесет и пет години заедно… Винаги беше вярвала, че той е силният, той е човекът, който не се спира пред нищо… Едва сега, заковала поглед в лицето му, Нина разбра колко дълбоко се е заблуждавала. — Виктор — прошепна тя и стисна дланта му между ръцете си. — Не бива да се страхуваш, Виктор…

Той избърса сълзата от лицето си с рязко, почти гневно движение.

— Няма да позволя да ти се случи нищо лошо! Няма да те загубя!

— Никога не можеш да ме загубиш — бледо се усмихна тя.

— Не, това не е достатъчно! Искам те тук, на тази земя! С мен… С мен , разбираш ли?!

— Виктор… Ако има нещо, в което съм сигурна… — Замълча да си поеме дъх, после тихо добави: — То е само едно… Дните ни на тази земя са… само малка част от нашето съществувание…

Усети как тялото му се стяга от нетърпение. Миг по-късно скочи на крака и се изправи пред отворения прозорец. Топлината на ръката му изчезна, на нейно място върху кожата й се появи познатия хлад.

— Аз ще поема грижата за всичко, Нина — тихо промълви той.

— В живота има неща, които… които не можем да променим…

— Вече съм взел мерки…

— Но, Виктор…

Той се извърна към нея. Широките му рамене изведнъж затулиха светлината на утрото.

— Всичко ще бъде наред, скъпа — тихо, но настоятелно прошепна той. — Не искам да се тревожиш за нищо!

Вечерта беше прекрасна. Слънцето бавно се спускаше към хоризонта. Ледът тихо звънеше във високите чаши, топлият въздух бе наситен с аромата на скъпи парфюми, дамите бяха красиви и елегантни. Изправена сред безупречно поддържаната градина на доктор Бил Арчър, Аби имаше чувството, че в този въздух има нещо магическо. В основата на елегантната тераса цъфтяха красиви климатиси и рози, а останалите лехи приличаха на небрежно разхвърляни върху моравата цветни петна. Тази градина беше гордостта на Мерили Арчър, чийто звучен контраалт сипеше наименованията на различните растения. Мерили беше в центъра на вниманието на малката групичка лекарски съпруги, която бе тръгнала на разходка из градината.