Тес Геритсън - Изборът

— Защо? Може би защото беше твърде стара, за да я спасявате?

— Възрастта няма нищо общо. Госпожа Алън беше болна от рак в терминална фаза.

— Но тя е постъпила в болницата едва преди две седмици, нали? — изгледа я продължително Бренда.

— Състоянието й вече беше тежко…

— Аз пък мисля, че вие сте го направили още по-тежко!

Стомахът на Аби болезнено се сви. Беше уморена, спеше й се, а тази нахалница дрънкаше глупости! Но трябваше да прояви сдържаност, да запази спокойствие…

— Нямаше какво повече да се направи — повтори на глас тя.

— Защо не й направихте поне един електрошок?

— Защото в нейното състояние не прибягваме нито до електрошокове, нито до принудително дишане. Такава беше изричната молба на леля ви и ние я уважихме. Съветвам ви да сторите същото, госпожице Хайнли… — Обърна се и излезе, без да чака отговор. И преди самата тя да каже нещо, за което после сигурно щеше да съжалява…

Марк продължаваше да спи. Тя се намести в тясното легло, обърна гръб към него и притегли ръцете му около кръста си. После направи опит да потъне обратно в топлата прегръдка на съня, но лицето на Мери Алън остана пред очите й с неподвижните си зеници и подпряната с хавлия брадичка. Бавно си даде сметка, че не знае почти нищо за живота на тази жена. За мислите, които я бяха вълнували, за хората, които беше обичала… За нея Мери Алън беше просто пациентка, безболезнено починала в съня си…

Не, не съвсем. Преди това беше изтръгнала иглата от вената си. Сестрите бяха открили на пода локвичка кръв и физиологичен разтвор, какво я беше развълнувало? Какво я беше накарало да издърпа иглата от вената си?

Още една тайна от живота на Мери Алън, която нямаше да узнае никога…

Марк въздъхна и се притисна в нея. Тя взе ръката му и я сложи върху сърцето си. Да, съгласна съм… Усмихна се, въпреки тъгата за Мери Алън. Животът на тази жена приключи, докато техният едва започваше… Смъртта на една възрастна пациентка е тъжен факт, но такива неща се случват всеки ден, особено в болниците…

Едновременно с това пак болниците са местата, където се ражда животът…

Някъде към десет сутринта таксито остави Бренда Хайнли пред къщата й в Челси. Не беше закусвала и не беше мигнала след обаждането от болницата, но не се чувстваше нито уморена, нито гладна. В душата й цареше неземен покой.

Моли се край леглото на леля си до пет сутринта, когато тялото беше свалено в моргата. Тръгна си от болницата с намерението да се прибере направо у дома, но в таксито я обзе едно особено чувство за недовършена работа. Помисли си за душата на леля Мери, за космическото й пътешествие. Разбира се, ако такова пътешествие изобщо има… Може би душата на старата жена е заклещена някъде, като повреден между етажите асансьор. Бренда не знаеше дали посоката на това пътешествие е нагоре или надолу и именно това я тревожеше…

Леля Мери не беше улеснила задачата й. Не се присъедини към нейните молитви, не Го помоли за прошка, дори не погледна Библията, оставена до леглото й. Беше безразлична, помисли си с въздишка Бренда. А човек в нейното положение не бива да бъде безразличен.

Това безразличие й беше познато, беше го срещала и у други свои близки на прага на смъртта. Единствено тя дръзваше да се бори за спасението на душите им, единствено тя се тревожеше за посоката, в която поема асансьорът… Тази тревога беше всеобхватна и постепенно се превърна в основната цел на живота й. Започна да се интересува от здравословното състояние на близките си и когато разбереше, че някой от тях е тежко болен, моментално отиваше да се моли за душата му. Независимо дали това ставаше в родния й град, или се налагаше да пропътува хиляди километри. Постепенно това се превърна в основна мисия на живота й, а много от роднините бяха убедени, че тя е светицата на фамилията. Но Бренда беше твърде скромна, за да приеме това прозвище. Не, тя не е светица, а просто изпълнява своя дълг пред Бога, като всеки покорен слуга…

Но в случая с леля Мери беше претърпяла провал. Смъртта я изпревари, Бренда не успя да всели Божията милост в сърцето и душата й. Затова, когато в пет и четиридесет и пет таксито спря пред главния вход на болницата „Бейсайд“, тя влезе в него с чувството за провал. Леля й беше мъртва, душата й вече не можеше да бъде спасена… А тя, Бренда, не беше проявила достатъчно настоятелност. Ако леля Мери беше живяла още ден-два, Бренда може би щеше да успее да завърши своята мисия…

Таксито мина покрай някаква църква. Епископална църква, която нямаше нищо общо с изповядваната от Бренда религия, но все пак църква…