Тес Геритсън - Изборът

Вратата пред нея зееше широко отворена.

Телефонният звън изтръгна Аби от мястото, което беше едновременно топло и приятно. Отвори очи. Ръката на Марк беше увита около кръста й. Бяха заспали, въпреки тясното легло. Внимателно се освободи от прегръдката му и посегна към телефона.

— Диматео.

— Доктор Диматео, обажда се Шарлот от Четири-Запад. Госпожа Алън току-що почина. Бихте ли отскочили да установите смъртта, защото в момента всички останали лекари са заети?

— Добре, идвам — отвърна Аби и остави слушалката. После за миг се отпусна в леглото, просто за да се наслади на бавното пробуждане.

Госпожа Алън, помисли си тя. Беше починала по-рано от очакваното. Изпита облекчение при мисълта, че мъките на горката женица бяха свършили, после се засрами. В три часа сутринта смъртта на един пациент изглежда не толкова трагедия, колкото дразнещ повод да те събудят…

Седна на ръба на леглото и придърпа обувките си. Марк тихичко похъркваше и по всичко личеше, че изобщо не му пука от телефона. Тя се усмихна, наведе се да го целуне и тихичко прошепна в ухото му:

— Съгласна съм…

Шарлот я чакаше в стаята на дежурните сестри. Заедно се насочиха към стаята на госпожа Алън в дъното на коридора.

— Регистрирахме смъртта при обиколката в два часа. В полунощ беше жива и спеше. Значи е станало някъде между дванадесет и два… Поне не се е мъчила…

— Уведомихте ли семейството й?

— Обадих се на племенницата — тази, която е записана в картона… Казах, че е излишно да идва веднага, но тя настоя и вероятно вече пътува насам. Междувременно ние поразчистихме малко…

— Поразчистихте ли?

— Мери си беше измъкнала иглата, на пода имаше локвичка от кръв и физиологичен разтвор… — Шарлот отвори вратата и й направи път.

Мери Алън лежеше спокойно под светлината на нощната лампа и сякаш спеше. Ръцете бяха прибрани от двете й страни, чаршафите покриваха гърдите. Но още от пръв поглед беше ясно, че жената е заспала завинаги. Клепачите й бяха полуотворени, под брадичката й беше подложена навита на руло кърпа. Роднините не обичат да се сбогуват със своите покойници, когато челюстта им е увиснала…

Аби приключи за броени секунди. Притисна с палец сънната артерия, но пулс нямаше. Повдигна нощницата на Мери и опря стетоскопа си до гърдите й. Остана така в продължение на десетина секунди. Не успя да долови нито дишане, нито сърдечна дейност. Насочи лъча на малкото си фенерче към полуотворените очи на мъртвата. Зениците бяха в средно положение, абсолютно неподвижни. Официалната регистрация на смъртта е свързана с попълването на няколко формуляра, нищо повече. Сестрите бяха констатирали очевидното, а нейната работа беше да потвърди техните констатации и да ги впише в болничния картон. Това беше едно от нещата, които не се учеха в медицинския факултет. И по тази причина много от новозавършилите лекари не знаеха какво да правят, когато трябва да регистрират първия си смъртен случай. Някои от тях прибягваха до кратко траурно слово, други пък разтваряха Библията и четяха цитати от нея. В общи линии това беше най-лесния начин да влязат в списъка на „тъпите доктори“, който изготвят сестрите във всяка болница.

Смъртта в болнични условия не е повод за речи. Тя е свързана с писмена работа и нищо повече. Аби взе картона на Мери Алън и се залови за работа. „Липса на пулс и спонтанно дишане. Прослушването на гърдите не установи сърдечна дейност. Зениците са фиксирани в средно положение. Пациентката е обявена за мъртва в 03:05 часа.“ Остави картона на мястото му и се приготви да си тръгне.

На прага се появи фигурата на Бренда Хайнли.

— Моите съболезнования, госпожице Хайнли — каза Аби. — Леля ви почина в съня си.

— Кога?

— Доста след полунощ. Сигурна съм, че не се е мъчила.

— Някой бил ли е при нея?

— В отделението дежурят сестри.

— Но никоя от тях ли не е била тук, в стаята?

Аби се поколеба, после реши, че е най-добре да каже истината.

— Не, била е сама. Положително е станало по време на сън, напълно безболезнено… — Отстъпи от леглото и добави: — Ако искате, можете да останете при нея. Ще предупредя сестрите да не ви безпокоят…

Гласът на Бренда я настигна на прага.

— Защо не е направено нищо, за да бъде спасена?

Аби се обърна да я погледне.

— Нищо не можеше да бъде направено…

— Ами електрошок на сърцето? Това бихте могли да направите, нали?

— Само при определени обстоятелства.

— Направихте ли го?

— Не.