Тес Геритсън - Изборът

Някога беше хубава. А сега, гледайки сбръчканите си, обсипани със старчески петна ръце, тя често се питаше на кого принадлежат те. На някоя непозната старица, разбира се. Не са моите, не са на хубавата Мери Хатчър… После съзнанието й се проясняваше, очите й оглеждаха стените на болничната стая и тя си даваше сметка, че е сънувала. Това не беше нормален сън, а нещо като мъгла, която оставаше в главата й дори когато беше будна. Мъглата на морфина. Изпитваше благодарност към морфина. Той премахваше болката, отваряше скритата вратичка и в съзнанието й нахлуваха спомените от един живот, който вече си отиваше. Беше чувала да описват живота като кръг, като завръщане към мястото, от което си тръгнал… Но нейният живот не беше организиран така, а приличаше по-скоро на пъстър килим от различни нишки, неравни по форма, всяка със свой собствен колорит…

Затвори очи и тайната портичка се отвори. Пътечка, която се вие към морето. Розови храсти, от които се разнася сладка, упойваща миризма. Топъл пясък под босите й крака. Нежни ръце втриват в тялото й лосион против изгаряне.

Ръцете на Джофри.

Портичката се разтвори още малко и той се появи. Не беше мъжът от онзи плаж. Беше такъв, какъвто го видя за пръв път: облечен в униформа, тъмната му коса е разрошена от вятъра, на лицето му играе лека усмивка. Това се случи на една бостънска улица. Тя е натоварена с покупки и прилича на млада и стегната съпруга, която бърза да приготви вечерята на мъжа си. Кафявата й рокля е доста скромна, но по време на война човек се задоволява с това, което предлагат по магазините. Лишена от всякакви прически, буйната й коса се вее на вятъра. Сигурна е, че изглежда ужасно, но в очите на младежа, с когото се разминава, свети неподправено възхищение.

На следващия ден той пак е там. Погледите им се срещат. Този път в очите им има нещо повече.

Джофри. Още една нишка, която беше изчезнала от пъстрия килим на живота й. Една грубо изтръгната нишка, след която бе останала дупка.

Чу отварянето на някаква врата. Истинска. Към леглото й се приближиха тихи стъпки.

Натежалите от морфина клепачи с мъка се повдигнаха. Стаята беше тъмна, с изключение на малко, странно подскачащо кръгче светлина. Направи опит да фокусира погледа си върху него, но то подскачаше и играеше като светулка. Напрегна взор и забеляза някакъв тъмен силует зад него. Всичко това й се струваше като още един от лепкавите кошмари, предизвикани от морфина. Като някакъв неприятен спомен, успял да се промъкне през портичката в съзнанието й. Усети как чаршафа се плъзга встрани и някакви студени пръсти се увиват около китката й.

Душата й потръпна от страх. Това не беше сън. Ръката искаше да я отведе някъде. На неизвестно и страшно място.

Обзето от паника, тялото й се разтърси. Успя да освободи ръката си от студените пръсти.

— Всичко е наред, Мери — обади се тих глас. — Всичко е наред. Просто трябва да заспиш…

— Коя си ти? — замръзна Мери.

— Аз се грижа за теб тази нощ.

— Време е за лекарството?

— Да, време е…

Мери видя как кръгчето светлина се насочва към китката й. Пръстите под гумената ръкавица държаха спринцовка. Освободена от пластмасовата си капачка, иглата мътно проблясваше.

В душата на Мери потрепна тревога. Ръкавици. Защо са тези ръкавици?

— Искам да дойде сестрата — прошепна тя. — Моля, повикайте сестрата!

— Няма нужда — отвърна гласът.

Иглата потъна в прозрачния вентил на системата, буталото на спринцовката бавно започна да потъва надолу. Мери усети топлина във вената си. Тази спринцовка беше голяма, много по-голяма от онази, която й носеше облекчение и забрава. Нещо не е наред, рече си тя, докато съдържанието на спринцовката се прехвърляше в системата. Нещо не е наред…

— Искам сестрата — прошепна тя. После, събрала последните си сили, тя успя да надигне глава: — Сестра! Моля ви, имам нужда от…

Ръкавицата притисна устата й, главата й се върна на възглавницата с такава сила, че шийните й прешлени пропукаха. Мери направи опит да отмести тази желязна ръка, но не успя. Тялото й се разтърси, иглата на системата изскочи от вената, физиологичния разтвор закапа по пода. Облечената в ръкавица длан продължаваше да притиска устата й. Топлината от вената се разпространи към сърцето и тръгна нагоре, към мозъка. Направи опит да размърда краката си, но откри, че и те не й се подчиняват.

А след това откри, че й е все едно.

Ръката се отдръпна от лицето й.

Тичаше. Отново беше младо момиче, с разпиляна върху раменете кестенява коса. Пясъкът под босите й нозе беше топъл, във въздуха се носеше аромат на рози и на море.