Даниел Истърман - Последният убиец

Шестте самолета и хеликоптерите, чийто брой бе намален от повреди в двигателите на два от тях по време на пясъчна буря, се срещнаха на едно малко летище близо до селцето Пошт-е Бадам, южно от Табас, пустинния град, разрушен преди осемнадесет месеца от едно от най-силните земетресения в Иран. „Пустиня едно“ бе името, с което бе известно летището, построено от ЦРУ малко преди революцията. Намираше се на около триста километра от Техеран.

След това нещата започнаха да се развиват крайно зле. Докато презареждаха, един от хеликоптерите се сблъска със самолет С130, като витлото му проби резервоара за гориво. „Херкулесът“ експлодира. Трима от екипажа му и пет от персонала на хеликоптера загинаха. Оцелелите се качиха на останалите самолети, оставяйки след себе си един хеликоптер и безброй документи, и прекъснаха мисията. В 4:00 сутринта в петък иранските военни намериха обгорелите останки на един С-130, един „Сикорски“ и осем мъртви американци.

Официалната версия за събитията в „Пустиня едно“ е известна на всички. Президентът Картър, подкрепен от говорителите на различни правителства, публично призна, че е заповядал акцията за спасяване на заложниците в Техеран, която завършила трагично. Унижението му бе пълно, когато през ноември американците вкараха в Белия дом Роналд Рейгън.

Но как иначе президентът Картър би могъл да обясни изпращането на командоси в иранската пустиня? Не можеше да разкаже невероятната история, в която бе замесена една месианска секта; за плана за подпалване на свещена война, която би заляла света; за тази картина от Апокалипсиса, датираща от Средновековието и станала реалност благодарение на стоманата и урана на съвременните ядрени бойни глави. Кой би повярвал, че акцията е организирана в отговор на искането на един американски разузнавателен агент, изпратено в Белия дом от директора на израелското разузнаване? И кой би приел, че истинската цел на тази фатална мисия се намира не в далечния Техеран, а на по-малко от двеста мили от „Пустиня едно“, в една секретна база дълбоко под пясъците на Дашт-е Лут, където все още е складиран уран, достатъчен за бойните глави на дузина ракети?

На 17 септември същата година иракският президент Саддам Хюсеин, обръщайки се към Баасисткото национално събрание в Багдад, официално обяви Алжирските споразумения между своята страна и Иран за невалидни. След пет дни между двете държави избухнаха сражения. Войната в Залива започна и мирът в света отново висеше на косъм.

Докато иранските войски се биеха за контрол над водния път Шат ел Араб, една малка лодка вдигна платна от Мина Сауд на саудитския бряг, малко по на юг от Кувейт. Прекалено заети с проблемите на контрола върху международния морски трафик в Залива по време на войната, саудитските и кувейтските патрулни катери не обърнаха внимание на миниатюрния съд, когато той се плъзна покрай супер танкерите и тежко натоварените търговски кораби, стараещи се да избегнат иранския бряг. Лек есенен вятър го изтласка на брега встрани от Хисар, под Бандар Дилан. Един млад мъж, облечен в бяла роба, слезе на брега и платноходката се завърна в морето. На едно възвишение край брега чакаше ланд роувър, както бе уговорено.

Дните, прекарани в пълзене под Голямата джамия, бяха най-ужасните в живота му. Преследваха ги все по-навътре и по-навътре в подземните тунели, докато накрая войниците от Националната гвардия ги извлякоха жалки и изтощени. Успяха да заловят всички, с изключение само на този, когото най-много търсеха. При строежа на тази част от джамията е бил предвиден и канал да докарва вода от хълмовете. Поддържали го през столетията, но преди няколко години с въвеждането на съвременните тръбни водопроводи, го изоставили. При неумолимото приближаване на войниците той бе навлязъл в тунела, търсейки изход за хората си. И докато пълзеше в тесния проход, чу трясъка от срутването на входа. Повече от ден бе влачил измършавялото си тяло в тъмните тесни извивки, давайки си сметка, че всеки момент таванът може да се срути и да го погребе жив. С огромни усилия на волята се бе борил със задушаващия ужас на клаустрофобията; не знаеше как бе успял да запази контрол над мускулите си и изтощения мозък. Няколко пъти бе припадал от умора и глад. Но всеки път, след като се бе връщал в съзнание, бе продължавал да пълзи, воден от съдба, на която не беше господар.

Накрая се бе измъкнал, мръсен и изтощен, в сухото корито на някакъв поток. Беше тъмно. Наблизо се разнасяше плискане на вода — явно потокът беше каптиран. Бавно, с болезнено усилие той се насочи към водата, за да пие и да се измие. След малко луната изгря и му позволи да се ориентира. На две мили имаше скривалище с храна, облекло, оръжие и пари — едно от многото, предвидени преди половин година в случай на крайна необходимост като тази. Тръгна бавно към него — сянка под почти пълната луна.