Мери Кларк - Играчът на лотария

— Само че се е насочил към Бара, а не към Елиз — намеси се Скот. — Когато Елиз Хейуърд научи какво се е случило този следобед, тя си призна, че искрено се е надявала Котър Хейуърд отново да пожелае да бъде с нея. После усетила, че има друга, но не предполагала, че е Бара.

Скот се обърна към Надин. Усмихна се леко, като видя благословеното спокойствие, изписано на лицето й, и пълното щастие, излъчващо се от сина й Боби. След това обаче се насили да изглежда строг.

— Надин, вие с Боби излъгахте един заради друг. Не беше трудно да се разбере, че историята на Боби е съшита с бели конци, но те моля да си дадеш сметка, че можеше да свършиш в газовата камера, ако съдията или съдебните заседатели бяха повярвали на разказа ти. За щастие Елвира не ти повярва, а и аз вътрешно се съмнявах.

— Но ти наистина онази вечер си станала от леглото и си излязла от вилата — рече Елвира. — Затова Боби е тръгнал да те търси. Не разбрах само къде си ходила.

Надин изглеждаше смутена.

— Вярно е, обадих се на Котър, но когато той вдигна, бях толкова разстроена, че затворих. После отидох до басейна и седнах в един от шезлонгите. Знаех, че никой няма нито да ме види, нито да ме чуе там, а не исках Боби да ме слуша как плача. Предполагам, че съм била толкова изтощена, та съм заспала накрая.

— Значи затова имаше одеяло на един от шезлонгите — въздъхна Мин. — Радвам се да го чуя. Когато ми докладваха, не знаех какво да мисля.

— Искам да отбележа още нещо — рече Елвира със сериозно изражение. — Надин, доколкото разбирам, сега си много богата жена. Ще го кажа пред Боби. Няма да му направиш никаква услуга, ако му плащаш комарджийските дългове.

— Съгласен съм — отвърна Боби и погледна към Надин. — Мамо, не те заслужавам.

Мин стана.

— Трябва да отивам в главната къща. Тази вечер ще изнасям лекция за медитацията като част от цялостния процес за постигане на красота.

Този път се обади Уили.

— Мин, с цялото ми уважение ти благодаря за гостоприемството, но в интерес на известно спокойствие, от което се нуждаем, на сутринта тръгваме за Ню Йорк. Можеш да уведомиш някой клиент от списъка на чакащите, че вила „Тренкуилити“ е свободна.

Беше 20 декември и макар че по-късно Елвира щеше да го нарича най-ужасния ден в живота си, когато той започна, настроението й едва ли би могло да бъде по-весело.

В седем сутринта телефонът иззвъня и донесе радостната новина, че Джоан Мур О’Браян е родила първото си дете, момиченце.

— Казва се Мариан — уведоми ги щастливо Грег О’Браян, — тежи три килограма и тридесет грама и е прекрасна.

Джоан Мур беше обитавала съседния апартамент, докато Елвира и Уили живееха в Куинс, и беше израснала пред очите им, така че те се бяха привързали към нея и към семейството й. Както казваше Елвира: „По-сладко момиче никога не е имало на този свят“.

Тя и Уили бяха продължили да поддържат връзка с Джоан дори и след преместването си в Сентръл парк Саут в Манхатън и бяха горди да присъстват на сватбата й с Грег О’Браян, красив млад инженер. Често посещаваха младата двойка в апартамента им в Трибека и празнуваха заедно с тях издигането на Грег по корпоративната стълбица, както и повишенията на Джоан в банката. Също така бяха споделили ужасното разочарование на О’Браянови, когато Джоан претърпя един след друг три спонтанни аборта.

— Но ето, че накрая, слава богу, им се роди бебе — изчурулика Елвира на Уили, докато трупаше в чинията му вафли. — Наистина имах вътрешното усещане, че този път ще стане. Дори предварително купих подаръци за бебето, макар че трябва сериозно да напазарувам тази сутрин, преди да отидем в болницата. В края на краищата заместваме бабата и дядото.

Уили се усмихна мило на Елвира и хвърли изпълнен с обич поглед на жената, с която беше прекарал най-хубавите години от живота си. Сините й очи светеха от щастие, тенът й беше розов. Тъкмо си беше боядисала косата предишния ден, така че сега отново имаше мек червеникав оттенък и всички сиви косми бяха старателно заличени. Изглеждаше топла и приятна в кадифения халат, който следваше извивките на налятото й тяло. Уили се усмихна. Смяташе, че е красива.

— Би трябвало да имаме шест деца — рече той — и двадесет внука.

— Е, Уили, добрият Господ Бог не ни ги изпрати, но сега може да се позабавляваме, като глезим малката дъщеричка на Джоан и Грег. Искам да кажа, че това ни е нещо като задължение, след като родителите на Джоан вече ги няма.