Скот Търоу - Обратими грешки

Колинс разглеждаше тротоара, по който вървяха.

— Вуйчо е добър човек.

— Ще му го напишем на табелка и ще му го връчим тържествено, Колинс. Искам само да знам истината ли казва. Говорим си като мъже. Изработи ли ме тогава?

— Виж сега… — Колинс спря. — Та аз не бих си спомнил името ти, дори ако това би ми спасило живота.

— Старчек.

— Аха… Старчек. Старчек, нали знаеш стария лаф: можеш да повярваш само на един от отговорите, пич. Знаеш, че е така. Ако ти кажа сега: „Да, тогава те излъгах“, ти ще си помислиш: „Този само подкрепя вуйчо си“. Защото на теб, пич, ти се иска да чуеш, че вуйчо ми е лъжец. Само че той не е. Съвсем определено не е.

Бяха стигнали агенцията. Влязоха през страничната врата, през която бе изхвръкнал Колинс, в малка задна стая, в която имаше канцеларска техника и кочани със самолетни билети. В предната половина имаше две бюра, едното за Колинс и друго, зад параван, което може би бе за секретарка или нещо подобно. Друг човек не се виждаше. Колинс седна зад бюрото си и направи знак на Лари да се разположи в креслото срещу него. На стената зад Колинс висеше огромен календар, изобразяващ религиозна сцена, а до него бе окачен дървен кръст в цвета на ламперията.

— Как върви бизнесът?

— Не се оплаквам. Макар че проклетите агенции са ни стиснали за гушата и не дават да спечелим и един долар в повече. Напоследък се ориентирах към туризма по маршрути. Много църковни групи пътуват за най-различни места.

— Всичко това твое ли е, Колинс?

— Аха.

— Браво. — Лари се огледа одобрително, сякаш наистина му пукаше.

— Вуйчо ми зае парите, за да започна. Изплатих му дълга си миналата година.

— Вуйчо ти Ерно?

— Единственият, който си имам. Този човек ми го изпрати сам Бог. Отне ми маса време, докато го разбера, но той наистина бе като ръката на Исус за мен през целия ми живот. Честно. Никога няма да кажа и дума против него. Той е добър човек. И вече сам се присъедини към Бога.

— Не може да бъде — изтърси Лари, без да помисли. Винаги бе изпитвал подозрение към истински вярващите, хората, които смятаха, че имат ключ към по-висша истина — независимо дали ставаше дума за религия, йога или вегетарианска храна — от тази, към която се придържат слепците.

— Не се присмивай, Старчек, когато говоря за Бога и Спасителя наш. Защото това е най-сериозното нещо в живота ми.

— Извинявай, Колинс. Но вуйчо ти лъже и ти го знаеш.

— Щом така мислиш. Можеш да си вървиш. Вече ти казах. Ти си мислиш, че човек, комуто предстои да се изправи пред трона божи, ако не утре, то вдругиден, ще се захване да лъже? Аз пък не мисля така. Аз мисля, че той ще каже на Господ истината.

— Добре де, щом така или иначе ще му каже истината, защо не дойдеш при нас и не го подкрепиш?

— Защото той не иска да го правя. Той вече е направил каквото е трябвало да се направи. А ако аз цъфна там чисто гол, без имунитет и без нищо, знаеш много добре, че ще ме изкарате лъжец и ще се захванете с мен. Защо да си търся белята? Какъв е смисълът?

Нямаше никакво съмнение, че това бяха думите, с които Ейърс бе обяснил на Колинс ситуацията. Не че не беше прав.

— Добре де, ако Ерно казва истината, не мислиш ли, че дължиш нещо на Гандолф?

Колинс се навъси. И дори се сви в креслото си.

— Едно нещо ще ти кажа за Гандолф и никога няма да го повторя. Когато всяка вечер се моля за божията прошка, първото име, което споменавам, е това на Гандолф. Първото. Моля Вог да ми прости всеки ден за онова, което сторих на бедния нещастник. — Колинс гледаше безстрашно от другата страна на бюрото, отворил широко очи. Помълча малко, после твърдо кимна.

Каквото и да бяха замислили тези хора, то беше прекалено заплетено за Лари. Той бръкна в джоба си и извади две копия на призовката. Попълни обратната разписка на копието, описвайки къде, при какви обстоятелства и на кого е била връчена призовката, и подаде първия екземпляр. Колинс почна да го чете най-внимателно, а Лари се загледа в снимките върху бюрото. На повечето се виждаше едра руса сладурана в компанията на две момиченца близначки.

— Мои са — обади се Колинс. — В случай, че се интересуваш.

— Децата ли?

— Да. Бели са като теб. Когато тръгнах да излизам от болницата с бебенцата, охраната отказа да ме пусне с тях. Беше жена, чернокожа. Ан-Мари, жена ми, обаче й се разкрещя в лицето. Оказа се по-докачлива и от мен, когато се ядосам, ако някой започне да ми се прави на расист. Но тези деца са мои. Имаше едно време… не знам, не исках да познавам нито един бял. Но човек не може да избяга от истината. А тя е, че всеки мой роднина, когото познавам, е бял. Нищо, че съм черен. Иди го разбери. Единственото ми обяснение е, че Исус сигурно е имал нещо предвид. — Този път Лари реши да се въздържи от коментар за божия план, но изглежда, не се постара достатъчно, защото Колинс долови сянка на съмнение. — Сигурно си мислиш, че съм някакъв хахо. Но това е истината на моя живот, човече. Когато ме пуснаха от Ръдярд, не беше минал и месец и аз пак се бях заловил за старото. Глупак бях… Няма грях, който да не съм извършил. И знаеш ли какво се случи? Простреляха ме, човече! Но оживях, сякаш не бе станало нищо особено. Измъкнах се. И ето ме пред теб: две ръце, два крака. Лекарите в Окръжната не искаха да повярват. Куршумът беше като ракета. С насочване. Ето го тук гръбнака на момчето, нее, няма да го ударя, а сега тук лекичко ще завия, за да мина покрай бъбрека, после малко надясно, за да не разкъсам нито една от вените и артериите. Чудо! И знаеш ли защо?