Скот Търоу - Обратими грешки

Беше познал Колинс и се приближи усмихнат. Колинс го погледна за миг, обърна се и тръгна към агенцията. Докато Лари го настигне, вече излизаше през една малка странична врата и явно бързаше. След секунда побягна.

„Шибан случай, господи боже мой, много шибан случай!“ — помисли Лари и скръцна със зъби.

После се спусна след Колинс, който изчезваше в близката уличка. Разбираше, че това, което прави, в никакъв случай не може да се нарече умно, понеже гледката на бял, преследващ чернокож в този квартал, като нищо можеше да накара някои да извади пушкало и да стреля направо през прозореца. Някога, като хлапак, страшно бе обичал риска, но Виетнам го бе изцерил от тази болест. Опасността, бе научил той, те прави мъртъв, а не по-добър, и това го накара да се затича още по-бързо, за да догони Колинс, преди нещата да загрубеят. Когато го наближи, извика обичайната тъпа фраза:

— Чакай, искам само да поговорим.

Уличката свърши и Колинс затича нагоре по склона на някакъв хълм. След стотина метра обаче се отказа: може би беше чул Лари, но по-вероятното беше да е капнал. Все пак по тялото му имаше над двайсет килограма повече в сравнение с отпреди десет години, така че той спря и задиша тежко, подпрял се с ръце на коленете си.

— Какво правиш, да ти го начукам? — попита Лари. Не че очакваше отговор. През рамо видя, че към тях на пълна пара се носи Морли, при това с изваден пистолет. Лари му направи знак с две ръце да спре. Морли се подчини, но остана да наблюдава отблизо.

Фаруел най-после успя да проговори и каза:

— Майната ти, не ща да говоря с теб. — В непоносимата жега се бе изпотил и дрехите му бяха залепнали за него. Ризата му прозираше и през нея се виждаше потникът му.

— Който бяга, го гонят.

Хапливата забележка накара Колинс да се озъби:

— Само че мен няма за какво да ме гониш. Аз живея праведен живот. Вземи и провери. Чист съм като сълза. — Лицето му беше доста кръгло и бе започнал да оплешивява, но въпреки това си оставаше необичайно красив, може би благодарение на невероятните си очи.

— Виж — обясни му Лари, — дошъл съм от на майната си, за да ти връча една шибана призовка, защото твоят адвокат отказа да я вземе от нас, хитрецът му с хитрец. Това е. Но съм доволен, че си чист. Бога ми, радвам се да го чуя. Свършил си чудесна работа.

— Прав си, дявол да те вземе — съгласи се Колинс. — Получих Божията помощ. Онези времена, когато познавах такива като теб, отдавна съм ги забравил. Бог ми довери, че може да направи от мен нов човек, и аз му повярвах. Нали се сещаш. Направи ми предложение, на което не можех да откажа. Кръстиха ме и се пречистих от греховете си.

— Добре — каза Лари, — добре, добре… — Искаше му се да си бе сложил една от онези значки, които църквите раздават на децата. Това сигурно щеше да се хареса на Колинс.

Денят ставаше все по-приятен, понеже горещината малко по малко започваше да отслабва. Около тях имаше няколко малки къщи. Стените на повечето бяха от застъпващи се дъски, а покривите бяха със зелени цигли и на верандите на няколко имаше мрежи против комари. Гъсто засадени борове хвърляха плътна сянка. Колинс въздъхна, явно и той почувствал облекчение. След това, без да си кажат и дума, двамата се обърнаха и тръгнаха заедно надолу по склона. Морли мълчаливо ги съпровождаше на пет-шест метра зад тях, без да ги изпуска от поглед дори за миг.

— Помощник? — попита Колинс.

— Да.

Колинс поклати глава.

— Ха! Взел си си помощник за всеки случай, макар че аз си живея мирно и кротко.

— Нали затова го оставих в колата, Колинс. Единственото, което ме интересува, е да ти връча призовката.

— Виж сега, можеш да ми връчваш всякакви призовки, но аз няма да говоря. Така ми нареди адвокатът. Петата поправка, чат ли си?

— Е, рано или късно ще се наложи да се разходиш до Триградието и да кажеш същото в очите на съдията. Освен ако не решиш да отговориш на няколко въпроса сега.

Колинс се изсмя. Явно подобни номера не му бяха непознати.

— Ще говоря, когато ми разреши адвокатът. Защото от Петата поправка има полза само ако човек си държи устата затворена. Той казва, че почнеш ли да говориш, няма начин сам да се усетиш и да спреш навреме. А ти много добре знаеш, че навремето съм правил маса неща, за които не искам никой никога да чува. И най-малко от всичко искам пак да ме приберат. Защото ми отне доста дълго да се изкатеря нагоре, нали разбираш.

— А ти нали виждаш, че нищо не записвам? Тук сме само двамата с теб. И честно казано, въпросът ми е един. Вуйчо ти казва, че си ме излъгал, когато дойдохме при теб в затвора преди десет години и когато ме пусна след Роми. Твърди, че си ме изиграл.