Скот Търоу - Обратими грешки

— Не.

— Защото Исус ми прошепна нещо, човече. Каза ми: „Аз ти давах ли и давах знаци, а ти се правиш на глупак. Затова сега ще ти направя едно истинско чудо. И ако след него не признаеш, че съм тук и че бдя над теб, и че искам само най-доброто за теб, тогава просто няма да мога да направя нищо повече. Искаш да бъдеш глупак? Добре, бъди глупак. Но никой човек не може да се качи на небето без Мен. А ти можеш да си седиш в някоя килия и да обещаваш: няма повече, няма повече, но докато не ме приемеш в живота си, за теб няма да има спасение. Но приемеш ли ме, край на проблемите ти…“ Така и стана… Така че, ако е дошло време да проговоря, Старчек, Исус ще ми каже. И след като се закълна в него, можеш да знаеш, че всяка моя дума ще бъде най-чистата истина. Само че точно в момента Исус ме иска, където съм в момента — тук. И аз оставам тук. Петата поправка, човече.

Колинс изпрати Лари до вратата, стисна му ръката за довиждане и му пожела всичко най-добро. Дори вдигна два пръста до челото си, за да поздрави търпеливо чакащия на другата страна на улицата Морли.

19 юни 2001

Семейство Рейвън

Рано във вторник съдия Харлоу излезе с кратко писмено разпореждане относно няколкото подадени от Артър искания за допълнително събиране на факти. Всички те практически бяха отхвърлени, но интересни бяха мотивите на Харлоу. Съдията обясняваше, че исканията можели да бъдат удовлетворени по-късно в случай, че „Съдът намери показанията на Ерно Ердай за достатъчно достоверни, за да сметне за възможно даването на ход на искането за преразглеждане“. Властта да определи дали да бъде удовлетворена молбата на Гандолф за нов habeas corpus оставаше в Апелативния съд, но решението на Харлоу всъщност бе едно рамо в подкрепа на каузата на Роми. Ако Апелативният съд отсъдеше, както можеше да се очаква, Роми Гандолф щеше да получи още няколко години живот — време, достатъчно за Артър и Памела да докажат невинността му. Това беше повод за празнуване и те се обадиха на своя клиент. Едва по-късно Артър осъзна, че това на практика означаваше неопределено дълъг период на работа в полза на Роми. Малко по малко Роми се превръщаше в неговата кауза и… неговата съдба.

Тези новини бяха удобен повод да забрави, макар и за кратко предстоящата вечер, когато Джилиан Съливан трябваше да им гостува. Артър бе почти убеден, че Джилиан ще намери в последния момент уместно извинение да не дойде, но за негова изненада следобеда секретарката му остави листче с прието съобщение по телефона, в което се казваше, че „Госпожица Съливан ще чака във фоайето в пет часа“.

Джилиан Съливан в ужасния му малък апартамент! За секунда тази перспектива го парализира с мисълта за предстоящия ужас и срам.

Тя естествено дойде както беше обещала. На път за „Франц Сентър“, откъдето щяха да вземат Сюзан, Артър се постара, доколкото бе възможно, да подготви Джилиан за предстоящата среща със сестра му. Единственият проблем беше, че дори след почти трийсет години той намираше поведението на Сюзан за практически непредсказуемо. Шизофренията често бе болест на умните хора и изобретателността, с която Сюзан измисляше най-различни основания за подозренията и страховете си, бе неизчерпаема. Каквото и да се случеше обаче, търпението на Артър бе безгранично, защото отдавна бе разбрал, че заплахите или бурните реакции само влошават нещата. Всъщност той си позволяваше да реагира само когато бе сам. Сюзан му пращаше по няколко имейла дневно и когато нямаше какво да я разсейва, кратките й послания бяха кристално ясни. А понякога дори бяха изпълнени с хумор, остроумност и верни наблюдения, достойни за водещ на вестникарска колона.

— Понякога — разказваше Артър, докато наближаваха, — когато получа някой от тези имейли, сърцето ми се къса. Седя си в офиса и плача. Но знаеш ли, баща ми полудя, защото не преставаше да мисли какво е могло да бъде. Освен това мисля, че би било нелоялно пред Сюзан да не приемам болестта й като част от самата нея.

Кварталът около „Франц Сентър“ беше основно от стари къщи, сред които все пак се издигаха и няколко видимо по-нови постройки. Артър отби, спря пред голяма очукана тухлена сграда и за миг се загледа в улицата. Няколко бездомни деца, повечето въпреки горещината облечени с копринените якета, предпочитани от различните улични банди, се навъртаха на пресечката.

— По-добре е да влезеш — посъветва я той, — защото не знам колко е разумно бяла дама да чака в кола. — Когато Джилиан слезе и той заключи вратите с дистанционното, звукът привлече вниманието на групичката. — Ще те помоля да наблюдаваш колата от прозореца и да водиш списък на частите, които се разграбват.