Скот Търоу - Обратими грешки

— Две пътувания? — не разбра Молто. Мюриъл не искаше да доставя удоволствие на Джексън с този въпрос, макар че и тя не разбра думите му. В случая ставаше дума за гражданския процесуален кодекс, а тази книга отсъстваше от лавиците в кабинета й.

Получил възможност да демонстрира злорадството си, Джексън с наслаждение се усмихна. Зъбите му бяха пожълтели от цигарен дим, но малко хора в съдебната зала можеха да се похвалят, че са ги виждали, защото единственото му изражение там бе маската на възмущение. Ейърс обясни, че за да призоват Колинс, ще трябва първо да се обърнат към федералния съд в Атланта, за да им бъде издадена там призовката, както повелявали законите на щата.

— Може и да го направим — каза Мюриъл. — А може да свършим двете неща с един полет. Ще те уведомя за датата.

— Да не си мислиш, че пред мен блъфовете ти могат да минат? Мюриъл, на стената си държа окачена диплома, толкова стара, че овцете, от чиято кожа е пергаментът, върху който е написана, са пътували на Ноевия ковчег. Не го ли знаеше? Много съм стар, за да блъфираш пред мен, Мюриъл.

Молто изведе Джексън. Когато се върна, тя поговори няколко минути с него, после остави съобщение на телефонния секретар на Лари. Малко след пет той се появи и почтително застана пред прага на разтворената й врата. Както винаги тялото му изпълни рамката. Този човек можеше да бъде внушителен, без да полага усилия. Като всички едри мъже.

— Заета ли си?

— За теб, Лари, съм винаги на разположение.

Голямата приемна пред нейния офис беше празна — помощниците й вече си бяха тръгнали. Телефоните бяха превключени на гласова поща, но нито един от тях не звънеше. Лари продължаваше да държи ръката си върху рамката на вратата. Беше го вкаменила интонацията й. И тя я бе доловила. Ако някой ги слушаше сега, или ако ги беше слушал онзи ден, в стаичката за свидетели, щеше да реши, че тя флиртува. „Силата на навика — помисли си тя. — Старата Мюриъл на мястото на новата.“ Човекът пред нея може вече да беше мъж на средна възраст с голям корем, но нещо в нея още помнеше чисто мъжката му привлекателност. Беше забавно, разбира се, да се почувстваш по-млада и по-жизнена и да усетиш соковете на младостта още веднъж в жилите си. Но беше и глупаво.

Разказа му как е протекла срещата й с Джексън. Лари също нямаше представа защо Колинс има нужда от имунитет.

— Предполагам — каза Мюриъл, — единствено защото се досеща, че няма да му го дам. Според мен Колинс и вуйчо му просто не са на една честота. Заплашвайки с Петата, той само иска да си гарантира, че няма да влязат в противоречие. Което е причината да отидем в Атланта.

— Ще отидем ли?

— Да, отиваме. Ще изискам призовка и ти ще я връчиш на Колинс веднага след като я издадат.

— А мога ли да разговарям с Колинс, след като адвокатът му изрично забранява това?

— Аз не мога да разговарям с лице, което се представя от адвокат. Но Джексън отказа да я връчи самолично. При това положение се налага служител на закона да посети Колинс и да му обясни призовката и естеството на съдебния спор. Ако той реши да разговаря с теб, въпреки съветите на адвоката си… е, вината няма да е твоя. — Мюриъл предвкусваше реакцията на Ейърс. Много добре знаеше как крещи след собствените си гафове.

Във вторник сутринта Лари бе на изхода за самолета и вече се чудеше какво да прави, когато Мюриъл се появи задъхана. За нея хващането на самолет, подобно на много други неща в живота й, се бе превърнало в съревнование. Ако стюардесата не затваряше вратата в мига, в който тя се появеше, Мюриъл бе убедена, че е загубила безценни минути.

— Как издържаш, по дяволите? — попита недоволно Лари, докато се наместваха на седалките. — Сякаш не ти стига стресът на летенето. — И двамата носеха по една пътна чанта, но багажниците над главите им бяха запълнени. Съдебното министерство на Джорджия, което им съдействаше в случая, бе обещало, че издаването на призовката няма да отнеме повече от час, само че Лари нямаше да може да се добере до Колинс преди края на деня. И понеже това съвпадаше с пиковия час, имаше сериозна опасност да се наложи да пренощуват. Лари натика чантата си под своята седалка и се оплака, че сега през целия полет ще има усещането, че се е наместил в къщичката на седемте джуджета.

— Съжалявам, Лар. Не можах да се свържа навреме с Клеър — дъщерята на Талмадж, сещаш ли се? Бях обещала да изведа внучето тази вечер.

— Надявам се да го приемеш като комплимент, но когато в главата ми зазвучи „през горичка по пътечка“, не бих казал, че виждам и твоето лице.