Скот Търоу - Обратими грешки

— Чувствам се много добре, Лари. Това е най-добрият шанс, отреден в живота ми, и аз просто се възползвам от него. — Дори само споменаването на момченцето й носеше сладостната тръпка, която тя винаги свързваше единствено с него… независимо дали беше около нея, или далеч. Лицето й ясно разкриваше мислите й.

— Осиновяване? — тихо попита Лари.

— Какво?

— Не ти ли е минавало през ума?

— О… — Тя спря и сложи ръка на сърцето си. — Преди три години едва не осиновихме едно момче. Негърче. Майка наркоманка. И всичко останало… знаеш как е. Но работата се провали. Едва не умрях от мъка. После… нали знаеш, както се казва, „Всяко зло за добро“. Истината е, че никоя от дъщерите на Талмадж не желае да му даде оценка по-добра от „среден“ като баща. Но дори и при това положение от време на време ми минават мисли пак да опитаме.

— Талмадж ли се дърпа?

— Е, не бих казала, че в него блика ентусиазъм. С неговите пътувания… ще се наложи да се справям сама. Сложно е.

— А сега, след като дъщерите му са пораснали, по-добре ли се отнася с тях?

— Те го приемат какъвто си е. По-важното е, че харесват мен. — И двамата се разсмяха. Точно отсъствията на Талмадж бяха обяснението на добрите й отношения с дъщерите му. Всички те разбираха, че Талмадж принадлежи на света, а не само на тях. На свой ред Мюриъл проявяваше разбиране и дори уважаваше ангажираността му, но не толкова в резултат на някакво възхищение, а защото в крайна сметка самата тя не бе много по-различна. Милите интимни моменти, на които се радваха много обикновени семейства — разходки в парка, избор на тапети, дори сексът — при тях бяха много по-редки. Най-тежко за Мюриъл бе понасянето на самотните мигове, когато стремежът й я разяждаше отвътре.

Само че подобни угнетяващи мисли не бяха добре дошли, както впрочем и целият този разговор. Ревът на двигателите им гарантираше само относително уединение. А и благодарение на някакъв атавистичен инстинкт тя усещаше, че има нещо дълбоко нередно в това да обсъжда Талмадж точно с Лари. Така че се върна обратно към работата.

— Добре — почувствал мислите й, каза той, — спирам.

Без да вдига поглед от масичката пред себе си, върху която бяха разстлани няколко чернови на различни присъди, тя каза:

— Ще се радвам, ако го направиш.

— Само…

— Какво пък сега?

— Знам, че не ми е работа — оправда се той.

— Нека това не те спира, Лари. Поне до момента не съм забелязала точно това съображение да е отравяло живота ти.

Той тежко издиша.

— Добре.

— Давай, Лари, довърши. И после край. Така че за последно… слушам те.

— Просто… когато те слушам да бъбриш с умиление за стария Талмадж, това ми напомня за начина, по който говореше за… как му беше името?

— Но кого?

— На бившия ти.

— Род? — Тя се засмя достатъчно високо, за да я чуят през пътеката, и един от пътниците на тяхната редица недоволно се размърда. Но наистина не можеше да има никакво сравнение. Талмадж беше титан, той беше институция. Род… Род си беше затъпял пияница. — Благодаря ти, Лари, че сподели с мен — каза тя и отвори следващата папка. Само че за нея разговорът не бе приключил, защото изведнъж си спомни как бе изглеждал Род по времето, когато го бе преследвала — бликащ от енергия и очарователен, а не някаква развалина, смачкана от леда в чашата си. Така че за секунда продължи мисълта на Лари и направи съпоставка: и двамата по-възрастни и разсеяни, и двамата нейни учители, и двамата светила в своята област, най-сетне и двамата с чувство за собственото си величие, което — така й казваше женската интуиция само скриваше язвите на вътрешните им съмнения. Студен юмрук се сви около сърцето й. Какво означаваше всичко това? Всичко? Нищо? Тя беше на четиридесет и четири и вече бе избрала пътя си, бе изградила живота си. Философът в нея й бе разкрил една фундаментална истина: животът не е идеален… Тя се облегна в седалката си, прогони по навик тези мисли и се съсредоточи върху работата.

Понякога на Лари му се налагаше да се качи на самолет, за да разпита свидетел или да докара екстрадиран убиец. Истината бе, че след Виетнам откъсванията от дома бяха престанали да му харесват. Преди да започне спортният сезон — за да не се налага да пропуска интересуващите го мачове — той завеждаше Нанси и децата във Флорида. Към това следваше да бъдат прибавени и мартенските пътувания на детективите до Вегас, където в продължение на четири дни всички се държаха като малолетни. Напиваха се, пръскаха пари на ротативните, обаждаха се на всяка служба за компаньонки в града, за да се интересуват за цените, а после се връщаха всеки към своя предишен живот и се чувстваха като избягали през оградата кучета, щастливи да видят пак познатата копанка храна. Но общо взето пътуването до Атланта не го радваше. Въздухът тук беше толкова гъст, че в него можеше да се плува. А и не се чувстваше уютно толкова близо до Мюриъл.