Скот Търоу - Обратими грешки

Линахан и Возницки се надигнаха и излязоха на обиколка. Лари отиде в архивата и помоли служителката да изиска досието. Половин час по-късно факсът започна да бълва криминалното минало на Роми, но жената уточни, че докладът на Норис от изтеклата нощ вероятно още не е заведен. И докато се занимаваше с откриването му, Лари се обеди на Харолд Гриър.

Харолд беше на оперативка, но това се оказа дори по-добре. Лари говори с Апарисио, дясната ръка на Харолд, който бе в благодушно настроение и нямаше желание да разпитва. Така на Лари му остана само още един телефонен разговор.

— Съдебна заповед ли искаш? — попита Мюриъл. Беше в офиса си и чакаше журито да стигне до решение.

— Не още. Просто искам да си ми подръка.

— Винаги — увери го тя.

Винаги, дрън-дрън. Това пък какво ли трябваше да означава? Предната нощ, докато бе гледал облечената в съдебна тога Мюриъл, качена на високите си токчета, изведнъж бе почувствал, че светът е просто едно огромно празно място. И че тънката нишка на чувството, което го свързва с нея, е най-сигурното нещо на този свят. Силата на това усещане, много по-значимо от обикновено плътско привличане, го бе оставила без думи. — Винаги — измърмори той и затвори.

Час по-късно нареди на диспечера да издири Линахан и Возницки. Оказаха се само на няколко преки от участъка и той ги изчака в задния паркинг. Минаваше обяд и паркингът бе оживен като пазарен комплекс.

— К’во става? — Возницки подаде глава от прозореца на колата. — Още ли търсиш онзи доклад?

— Общо взето…

— Преди малко се обадих на Норис.

— Това е добре, но в момента по-скоро ми трябва помощ, за да прибера Катерицата. Къде мога да го намеря?

— Обикновено се шляе по улицата — осведоми го Линахан.

— Още не е захладняло достатъчно, за да поеме към летището. Каквато и дребна сделка да е успял да завърти, не пропуска да се отбие в пицарията на Дюхейни.

— И какво прави там?

— Яде. Нямам представа дали от това му става гот, или го прави просто защото огладнява.

— Сигурно огладнява — измърмори Возницки. — Скачай в колата и да идем да го намерим.

Само че този ден Катерицата, изглежда, бе решил да пропусне пицарията. След два часа тримата вече бяха в свърталището, където Колинс бе казал, че е срещнал Гандолф. Казваше се „Лемплайт“ и беше странно, че изобщо има някакво име. Защото си беше кенеф. Бърлога. Какво друго, освен неприятности могат да те очакват в място, където прозорецът е защитен с бодлива тел? До вратата имаше малък шкаф за алкохолни напитки — стоката бе заключена зад решетки. В дъното на заведението беше барът. Лари бе виждал подобни гледки хиляди пъти: работеше само част от осветлението, в това число няколко от светещите реклами на бара, и онова, което се виждаше в полумрака, бе остаряло, мръсно и изпочупено. Ламперията бе толкова стара, че бе започнала на места да се разпада като вехта дреха, тоалетната чиния в единствения клозет бе пожълтяла, седалката бе счупена по средата, казанчето течеше и винаги бе текло. Още от прага на външната врата миришеше на гнило и изтичащ газ. Което, изглежда, не пречеше ни най-малко на посетителите, защото такива се навъртаха през целия ден — малки групички младежи, говорещи за неща, на които никой не вярваше, и от време на време купуващи и продаващи дрога в някой от тъмните ъгли. Изглежда, точно последното бе довело Колинс тук.

Отвън, на тротоара до вратата, се вършеше пак същото: унили проститутки, надяващи се да запалят джойнт или да намерят доза и типове на социални осигуровки с навици, по-странни и от тези на хората вътре. Измет и паплач. При появата на тримата полицаи тълпата се разпръсна. Карни и Кристин влязоха отпред, а Лари мина отзад, та евентуално да попречи на Катерицата да се измъкне.

След минута Линахан го повика:

— Детектив Старчек, позволете да ви представя Ромео Гандолф.

Човекът, когото буташе пред себе си, бе мършав дребосък с налудничав поглед — очите му святкаха като фенерчета. Не беше необходимо да се свивка голямото жури на съдебните заседатели, за да се разбере как е получил прякора си. Карни го изблъска до патрулната кола и го претърси за оръжие. Роми на няколко пъти жалостиво попита какво е направил.

— Мамка ти — обади се Лари, — къде е медальонът? — Както и можеше да се очаква, Ромео каза, че не знае нищо за никакъв медальон. — Мамицата ти — отново каза Лари. Не му се вярваше, че Гандолф е държал бижуто цели месеци, за да го продаде точно днес. Лари описа какво търси, но Катерицата продължаваше да твърди, че не е виждал нищо такова.