Скот Търоу - Обратими грешки

Заради Джилиан Артър бе оставил безкомпромисната си млада помощничка в сградата на Ай Би Ем. Двамата разговаряха съвсем добронамерено, докато се носеха по магистралата покрай царевични ниви, в които стъблата на младите растения надничаха от земята едва подали зелените си листа подобно на приветствено размахани ръчички. Артър й бе разказал наученото от Ерно Ердай — затворника, когото предстоеше да посетят, — а после надълго и нашироко бяха говорили за Дъфи Мълдоър, нейния хазяин, с когото Артър бе подновил тази сутрин с удоволствие познанството си, след като двамата си бяха припомнили съдебните схватки от времената, когато Артър бе заместник главен прокурор към съдебния състав на Джилиан.

В интерес на истината Дъфи така и не бе успял да се изяви като голям адвокат — бе записал юридическия факултет като допълнение към задълженията си на духовник, но бе свършил като щатски защитник в резултат от нещастна любовна връзка, сложила край на духовния му обет. И много жалко, защото истинската му дарба се оказа в първоначалното му призвание. Джилиан бе открила това през 1993-та, когато се бе записала в прословутата му програма, добила известност като „Дванайсетте стъпки“. Понеже чакаше произнасянето на присъдата си, бе наложително да очисти организма си, само че не можеше да понася груповата терапия с нравоучителното повтаряне до затъпяване какво не бива да прави, магическите формули как да се предпази и обкръжението от загубени души, разголващи пороците си и оставащи все така загубени. Отчаяна от липсата на прогрес, се бе обадила на Дъфи, който вече й бе предложил помощта си — веднага след като първите статии срещу нея бяха започнали да се появяват из пресата. Този човек се бе превърнал в единствения й изповедник. Без него сигурно щеше да остане на дъното завинаги.

Докато Артър се опитваше да приключи затегналия се разговор, Джилиан смачка фаса с ток и провери външния си вид в едно от тъмните странични стъкла на колата. Беше избрала черно костюмче с панталон на Дейвид Дарт и сако в стил плетена жилетка, перли и златни обеци. Търсеният ефект бе сдържаност и желание да привлече колкото може по-малко внимание там, където отиваха. Но Артър, който, изглежда, я бе наблюдавал, докато довършваше разговора, явно не бе схванал идеята.

— Както обикновено, изглеждаш страхотно — каза той и най-сетне слезе от колата. Говореше с обичайния си ентусиазъм. Тя почувства в него същото, което долавяше у повечето мъже край себе си — намек за неугасващ сексуален апетит. Но мъжете по правило не я привличаха. Дори бе започнала да ходи на работа с пластмасова венчална халка на пръста. По някаква причина продавачките имаха същата репутация като медицинските сестри и момичетата, навъртащи се из заведенията в края на работното време, когато мъжете излизаха на обиколка. От време на време се намираше някой, който си спомняше за нея от предишния й живот, и сред тази малка група мераклии винаги се намираше такъв, който — по силата на някаква неясна извратена причина — решаваше да гледа на нея или като на лесна плячка, или като на обект на някогашни несбъднати копнежи. Естествено тя отказваше безцеремонно на всички. За нея сексът така и не се бе превърнал в лесна, носеща удоволствие игра. Може би католическото възпитание от училище й идваше в повече или бе нещо друго. Да, обичаше да бъде привлекателна и се наслаждаваше на властта, която й носеше това. Но механиката на любовта, впрочем точно както и самата любов, така и не бяха успели да й донесат удоволствие.

Тя благодари на Рейвън за комплимента и най-сетне се обърна с лице към затвора, като събра всичкия си кураж. Десетилетия наред в моменти като този Джилиан извикваше в съзнанието си образа на сачмен лагер — гладък, блестящ, неразглобяем. Точно същият образ се въртеше в главата й, докато вървяха към портала на Ръдярд.

Щом влязоха, Артър пое грижата за говоренето. Планът бе тя да посети Ердай сама — нали очакваше нея — и да се опита да го убеди да приеме и Рейвън. Не беше съвсем сигурна какво да очаква, но от полицейските доклади и други показани й от Артър документи бе подразбрала, че историята на Ердай изглежда обезпокоително сходна с нейната. Той се бе издигнал по стълбицата от полицейски кадет до висш пост в Ти Ен и тогава, на върха на кариерата си, в един необясним момент, бе загубил всичко. През февруари 1997 бе отишъл веднъж в „При Айк“, добре известно предпочитано от полицаите заведение, и се бе спречкал с някой си Фароу Кол. Според писмените показания на Ердай, дадени по-късно, преди това той бил разследвал Кол за злоупотреба с билети в ущърб на авиокомпанията. Описван като чернокож към трийсетте, Кол влязъл с изваден револвер в таверната и изкрещял, че е финансово съсипан заради Ердай. Няколко от присъстващите полицаи скочили срещу Кол с извадено оръжие, в резултат на което той вдигнал ръце, като продължавал да държи револвера, макар и не за дръжката, а за цевта. Накрая, след известно убеждаване, предал оръжието си на Ердай и се съгласил да излезе с него навън, за да поговорят. Не изтекли и пет минути, когато Кол необяснимо защо нахлул обратно през вратата на заведението. На последвалото станали очевидци всички присъстващи: тичащият след него Ердай го свалил с един куршум в гърба.