Скот Търоу - Обратими грешки

Лари се сети за предупреждението на Ерно относно Колинс. Не за пръв път затворник-информатор щеше да му върже тенекия. Беше готов да пусне Катерицата да си ходи, но Линахан изненадващо сграбчи Гандолф за щръкналата прическа и го натика на задната седалка на патрулната кола. Катерицата заврещя, че ръката го боляла от предната нощ — бил я прекарал закопчан с белезници за тръба на стената.

Като се прибраха в Шести, Линахан посочи на Роми пейката — пътя до нея той си знаеше и сам, — после хвана Лари под ръка и го дръпна встрани. От неспокойния поглед, с който оглеждаше коридора в двете посоки, личеше, че има проблем.

— Няма да намериш никакъв доклад от снощи.

— Защото?

— Защото в него няма да намериш никакъв медальон.

Лари простена мъченически. Беше прекалено стар за подобни дивотии.

— Карни, знам, че не е у теб, но сега този кретен ще ми каже, че медальонът е бил у него снощи, когато сте го прибрали. Нали се сещаш? Само че какво да кажа аз на Харолд?

— Схващам — каза Карни. — Правя каквото мога. От сутринта търсим Норис. В почивка е. Приятелката му каза, че идвал насам.

Прекъсна го дежурният. Съобщи, че търсят Лари. Първата му мисъл бе, че е Мюриъл, но се оказа самият Гриър. Лари се опита да вкара в гласа си жизнерадостна нотка:

— Мисля, че сме на път да решим случая, шефе. — И разказа някои подробности.

— Кой е с теб, Лари? — Макар прекрасно да знаеше, че Харолд има предвид детективите, Лари се направи на несъобразителен и спомена имената на Линахан и Возницки.

Когато затвори, видя, че го чака едър чернокож мъжага. Беше с модно късо кожено яке и бежова риза, неспособна да прикрие големия му корем. Усмихваше се, сякаш предлагаше нещо за продан. Което в известен смисъл си беше истината, защото това бе Норис.

— Чух, че търсиш това — проговори той и извади медальона от джоба си. Изобщо не му беше хрумнало да го прибере в пластмасово пликче.

Лари бе оцелял толкова време в полицията, защото спазваше принципа „Живей и остави другите да живеят“. Само че, доколкото му бе известно, папата засега нямаше планове да го включи в списъка на номинираните за светци. Все пак си гледаше работата. И това може би беше най-голямата му гордост. Явяваше се всеки ден, за да си върши работата — не за да дремне в патрулката, не за да раздруса някой наркоман, още по-малко, за да се скрие на сигурно място в управлението и да крои как да го пенсионират по-рано по нетрудоспособност. Вършеше си работата като всички честни ченгета, които познаваше. Това сега обаче беше вече прекалено. Той грубо дръпна медальона от ръката на Норис. Двете снимчици от кръщенето бяха вътре — бебетата изглеждаха замаяни от жестоката екскурзия по пътя към белия свят.

— Ти да не си шибаният Дик Трейси бе? — сряза той Норис. — Прибираш човек, който носи в джоба си бижу, показвано по телевизията в продължение на цяла седмица, защото е принадлежало на жертва на убийство. И онзи, дето е в ръцете ти, по една случайност има нещо общо с друга от жертвите. И какво ти хрумва в този момент, а? Колко можеш да прибереш, ако продадеш шибаната улика, това ли? Господи, колко ми се иска на света да няма други като теб!

— Я по-кротко. Този не е твоят човек. Това е местен хахав мошеник на дребно. Нямаше желание да се държи както подобава с полицай, затова реших да му дам урок. Какво толкова?

— Какво толкова? Ами това, че сега заради теб разполагам с „голяма улика“, не се ли сещаш? Ти изобщо чувал ли си за протокол за изземане на веществено доказателство? Или за дневник за завеждане на събраните улики? Как сега ще докажем на прокурора, че си иззел от неговия клиент точно това?

— Стига си се заяждал бе, пич! Всички тук знаем как да даваме показания. — Лари се обърна да си ходи, но Норис извика след него: — Знаеш ли… ако наистина ги е убил, тогава ми се полага част от наградата.

Лари не се обърна. С такъв човек разговорите бяха просто губене на време.

22 май 2001

Вътре

Джилиан пушеше последна цигара пред затвора за мъже с повишени мерки за сигурност в Ръдярд. Беше с гръб към комплекса, така че вместо него съзерцаваше живописната, типична за Средния запад уличка с малки дървени къщи, моравите пред които се бяха раззеленили съвсем скоро, а кленовете покрай пътя току-що бяха разцъфнали. Артър още беше в скъпата си кола и разговаряше по вградения телефон с офиса си. „Моят бандит срещу твоя бандит“, така бе характеризирал той адвокатската си практика по пътя насам, но, подобно на всички адвокати in médias res 8 8 „В разгара на събитията“ (лат.). — Б.пр. , изглеждаше примирил се с нуждата да успокоява клиенти и да планира стратегии в ожесточената война на думи, до която се свеждаше фирменото право.