Скот Търоу - Обратими грешки

— Каква точно? — поиска да уточни Лари.

— Тоя път беше злато. Верижки. Започна да ги вади от джобовете си и на една висеше такова де…

— Медальон? — предположи Мюриъл.

Той щракна с дългите си пръсти.

— Точно така. И значи едно приятелче на бара поиска да го види и Катерицата му го показа, обаче започна да се дърпа, нали разбирате. „Не, пич, това не се продава“. Обаче го отвори и там имаше две малки снимки… на бебета. „Роднините ще ми дадат сума ти пари за това, пич“. Роднини, викам си. Нещо не ми беше ясно. И след малко значи отивам до кенефа, засякох го там, почваме да си дрънкаме и го питам значи: „А бе, пич, за какви роднини говориш?“. „Слушай — казва ми той, — на женската й се случи случка и сега е на два метра под земята. Похарчих я“. Обаче тоя тип не е от хората, дето ще похарчат някого, нали? Така че му казвам: „А бе ти с всичкия ли си?“. А той: „Ха, опушках я и нея, че и още двама пича на Четвърти юли. Не помниш ли, показваха го по телевизията, станах известен. Свих маса неща, само че повечето вече отиде, с изключение на това, което чакам роднините й да ми платят. Ще го изиграя като откуп, нали се сещаш, нека само работата малко поутихне. Трябват ми пари, за да се покрия“. — Колинс сви рамене. Изглежда, сам не беше сигурен какво да мисли.

Лари поиска описание на медальона. Много от нещата, взети от жертвите, вече бяха споменавани по един или друг повод във вестниците, но той имаше нужда от подробности.

— Още нещо? — попита Мюриъл, след като Колинс отговори на Лари.

— Мммм… — измърмори Колинс.

— И не му знаеш името, така ли? — обади се Лари.

— Нямам представа, пич. Но някой май му викаше Роми.

— Ти обаче смяташ, че се е хвалел, че е пречукал онези тримата?

Колинс ги изгледа поред. Беше приключил с позирането.

— Възможно е — каза той. — Много ми се иска да е казал истината, но нали знаете, на някои им стига малко да ги бъзикнеш и после не можеш им затвори устата. Но се фукаше, това е сигурно.

„Колинс се държи добре — помисли си Мюриъл. — Не преиграва.“ Дори ако Катерицата не се окажеше онзи, когото търсеха, тя пак беше готова да каже една-две добри думи за него.

Лари зададе още няколко въпроса, на които Колинс нямаше отговор, и после го върнаха в килията му. Не проговориха нито дума, преди да излязат пред затвора.

— Честен ли е? — попита тя Лари.

— Може би. Ако е измислена история, можеше да я украси повече.

Мюриъл беше съгласна с тази оценка.

— Някакъв шанс той самият да е замесен?

— Ако е бил и Катерицата го издаде, с него е свършено. Колинс не е глупав — поне това го разбира. Следователно, поне според мен, не е. — Мюриъл, която гледаше на нещата по същия начин, се поинтересува колко от онова, което им бе казал Колинс за медальона, се е появявало из вестниците. — Не сме споменавали за медальона — каза Лари. — Снимките, за които спомена, са от кръщенето на дъщеричките й. И още нещо важно — онова, дето ни го разправяше за парите, които онзи щял да вземе, е истина. Това е семейно бижу, донесено от Италия. Майката го подарява на дъщеря си и така нататък. Този боклук… Катерицата или както там му казват, със сигурност знае нещо.

— Ще се обадиш ли на Харолд?

— Първо искам да видя Катерицата. — Това означаваше, че Лари се страхува да не би шефът да възложи откриването на Катерицата на други детективи. Полицаите се грижеха за статистическите показатели за работата си, сякаш някой ги излагаше на почетно табло в Макграт Хол. Лари, както всички, обичаше зад големите случаи да стои неговото име.

— Тогава и аз няма да кажа нищо на Молто — обеща Мюриъл.

Стояха до колата в настъпващия вечерен хлад, привлечени един към друг от бързината, с която се бяха споразумели. Дъхът им се извиваше на пара във въздуха, в който още се долавяха следи от отиващата си есен. Покрай едната стена на затвора имаше опашка от посетители за вечерното свиждане. Повечето бяха жени, някои с деца. Някои от децата плачеха.

Лари се обърна към нея в здрача и каза:

— Да пием по сода.

Тя го погледна и примижа.

— Звучи ми малко опасно.

— Е, ти обичаш опасностите.

Това беше истина. Винаги бе обичала опасността. А Лари бе част от нея. Но беше решила, че е време да порасне.

— Ответникът по моето дело утре дава показания. Трябва да се подготвя за кръстосания разпит. — И тя сдържано се усмихна с идеята да покаже колко съжалява.

— Мюриъл… — започна Лари. Тя се обърна. Той беше бръкнал в джобовете на дългото си яке и се пляскаше по бедрата с полите му. Устата му помръдна, но беше ясно, че няма представа какво да каже по-нататък. Стояха така в спускащата се нощ, лице в лице, и нейното име остана последната изречена дума.