Скот Търоу - Обратими грешки

Междувременно чарът на Род бе започнал да поувяхва. Не, това не беше справедливо: Род си оставаше един от най-забавните мъже, които бе срещала: пияният умник в края на бара, който винаги се сеща за най-убийствените реплики в английските комедии. За съжаление обаче се беше оказал нереализирало се човешко същество. Беше умно момче, вързано за ръцете и краката от собственото си нещастие, и съзнаваше това, защото твърдеше, че фундаменталният му проблем е невъзможността да се държат с една ръка чаша със „Столичная“, цигара и дистанционното на телевизора. Може би беше гей, но достатъчно страхлив, за да не го приеме. При всички положения сексуалният му интерес към нея не бе продължил дълго след годежа. Към третата година на брака им индиферентността му я тласна към други мъже. Род знаеше и това не го развълнува. Но самото споменаване на думата „развод“ го раздрусваше по необяснимо дълбок начин. Изглежда, не можеше да причини това на майка си. Тя бе строга, безжалостна, аристократична жена, на която той би трябвало да каже да върви по дяволите още преди години. Вместо това я беше оставил да преценява вместо него. До деня, в който умря. Причината бе инфаркт, донякъде предопределен от ранната смърт на баща му и дядо му. Въпреки всичките предупреждения, Род така и не бе пожелал да спортува и ходеше на доктор само заради възможността да се погаври с него. Но за Мюриъл загубата се оказа непрежалима, не толкова заради самия Род, колкото заради онова, което този човек бе представлявал за нея, когато бе на деветнайсет години.

Да си омъжена за човек, достатъчно възрастен, за да ти е баща, е достатъчно основание да се обърнеш към миналото си и да кажеш: „Да, имах проблеми“. Но дори ретроспективно погледнато, главният й мотив бе ясен и звучеше познато: да, тя просто бе искала да постигне нещо в живота си. Род — безотговорен и пияница — и Талмадж — излъчващ огромна сила — имаха по-малко общо от камък и растение. А и петнайсетте години след първия й брак вече започваха да й се струват истинска вечност. Но злокобният спомен колко дълбоко може да сгреши и колко невидима може да се чувства, продължаваше да я преследва. Но поне по отношение на Лари бе взела решение да се държи твърдо.

— Не мога да повярвам, че Талмадж означава толкова много за теб — каза тя.

— Не знам — замислено отговори той. — Ударил съм го на живот. — И й каза, че се развежда, този път вече наистина. Двамата с Нанси бяха ходили при адвокат — жена, чийто първи ход бил да ги убеди да размислят. Имуществени проблеми нямало. Всъщност имаше един-единствен — неговите момчета. Нанси вече се била привързала към тях и предложила да поеме попечителството, на което той решително се възпротивил. За момента ситуацията била патова, но с времето все щяло да се намери някакво решение. Защото и двамата искали да прекратят брака си. — Тъжно е — каза накрая Лари. Изглеждаше искрен. Дори не я погледна. Едно нещо трябваше да му се признае: Лари не обичаше евтиното съчувствие.

Зад вратата се разнесе познатата затворническа мелодия на дрънкащи окови и надзирателят вкара Колинс, окован с верига през кръста, ръцете и краката. Побутна го да седне на съседната масичка и вкара веригата през глезените му в здрава халка, циментирана в пода.

— Искам съкращаване на присъдата — заяви Колинс в мига, в който надзирателят излезе.

— Охо… — обади се Лари. — Я върни няколко крачки назад, приятел. Дали да не започнем по-цивилизовано със „Здрасти“?

— Казах, искам съкращаване — настоя Колинс. Тук, извън погледите на съкафезниците, акцентът му бе чувствително „побелял“. Говореше на Мюриъл — явно усещаше, че тя е прокурорът, овластен да взема решения.

— С колко наркотик те хванаха? — попита тя.

Колинс разтри лицето си, по което бе набола няколкодневна брада, изглежда, в резултат на някаква затворническа мода. В момента не можеше да бъде разпитван без нова „Миранда“ — предупреждение, което поне досега не му бяха направили. Така че съгласно изкривената логика на закона нищо, което кажеше тук, не можеше да бъде използвано срещу него. Мюриъл му обясни това, но Колинс вече имаше достатъчен стаж зад решетките, за да е наясно. Той, изглежда, просто размисляше каква тактика да предприеме.

— Половин фунт — каза той накрая, — преди ченгетата да щипнат своя дял. Оставиха ми шест унции… колкото да ми лепнат хикса. — И се изсмя горчиво на покварата в полицията. Ченгетата щяха да продадат две унции на улицата или щяха да ги оставят за себе си. А той автоматично получаваше доживотна без право на условно освобождаване.