Скот Търоу - Обратими грешки

— Никой не съм убивал — повтори той. — Аз не съм такъв човек. — После, изглежда, се примири с безсмислеността на протеста си. Раменете му се отпуснаха и той отмести поглед встрани. — Ама това не значи, че няма да ме убият, нали?

Артър щеше да изпълни дълга си да се бори до последния момент. Щеше да напомни на Апелативния съд показанията на Ерно и щеше да наблегне на мудността, с която Женевиев бе разказала за заплахата на Роми. Но нямаше нищо, което да потвърди думите на Ерно, докато показанията на Женевиев се връзваха с всички известни факти. И тяхната достоверност се подсилваше от неохотата, с които тя ги бе дала. А най-лошо от всичко бе — и Артър току-що бе получил потвърждение на това, — че казаното от нея беше самата истина.

— Не — каза той, — не означава това.

— Да — въздъхна Роми. — Знаех го, щото снощи отново сънувах онзи сън.

— Кой сън — не се стърпя Памела.

— Как идват да ме отведат. Как става време. Когато ме вкараха при смъртниците, сънувах това непрекъснато. Събуждам се потен, воня ужасно, дори на мен си, кълна се. Понякога си мисля, че няма да се сетят за мен. Кой ще се занимава? Ние, жълтите, все за това си мислим. Понякога чуваш нощем някой да плаче на глас и знаеш, че сънува онзи сън. Ама не е хубаво да правиш така с хората. Ако някога ме пуснат от тук — каза той, — никога няма да се оправя. — Нито Артър, нито Памела можеха да отговорят нещо на това. — Знаеш ли, човече, бях тук, когато дойдоха да отведат един. Преди два дни… откараха го там, където го правят. Откарват те, когато още се надяваш, за да не почнеш да се бориш или нещо такова. Но последния, дето го взеха, Руфъс Тайрън… той беше в съседната килия. И не искаше да им се даде. Каза, че ще вземе със себе си някой от тях. Пребиха го здравата. Ама дори и така, казват, пак ги преебал… поискал последно ядене и повърнал върху себе си… май му счупили някакви кости, докато го връзвали, ама на него нали вече не му пукало. Как мислиш — дали да се биеш, за да те упоят, или да отидеш сам, а?

Памела беше червена като домат. Измънка някакво утешение и му каза, че най-добре е изобщо да не те вкарват зад решетките. Роми, който имаше чувство за хумор, се усмихна като тиква с изрязани очи и уста.

— Да бе, това е най-добре, ама не мога да не си мисля другото. Някак… не ми излиза от главата. Как да им се оставя да го направят? Повечето време си мисля да вляза в стаята с вдигната глава, щото… щото не съм направил нищо, за което да ме убиват. Е, крал съм това-онова, ама не могат да те убият заради кражби, нали? Само че точно това ще ми се случи, а?

Докарана отвъд точката на професионалното достойнство, Памела се срина до точката, в която можеше да даде неизпълнимо обещание.

— Не, няма.

— Има, има. Свикнах с тази мисъл. То човек често си мисли, че ще го убият, нали… Гледаш значи коридора и си казваш: „Оттам ще мина за последно“, „Това е последното нещо, което ще видят очите ми“ и… не можеш нищо да направиш, за да го спреш. Все някога ще стане. Ама като погледна нататък… почвам да се треса. — Роми сви глава между раменете си и се замисли над очакващия го ужас. — Вижте сега, не знам какво правите навън, ама аз още съм си тук. И нищо не се е променило за мен. — Роми не беше човек, способен да излее гнева си пред друг, но несъмнено под влияние на преподобния Блайт се беше променил в това отношение. Надигна се от стола, доближи лице до разделящата ги преграда и погледна с кафеникавите си очи Артър право в лицето: — Разбери, пич, невинен съм. Никого не съм убивал.

5 юли 2001

Тайните на фараона

Вечер в офиса. Седнала зад огромното си писалище, Мюриъл преглеждаше документите, които цял ден бяха чакали да им обърне внимание. В редките случаи, когато двамата с Талмадж бяха у дома едновременно, тя щеше да събере чернови за обвинения, пощата и всякакви паметни бележки в куфарчето си и след вечеря щеше да прегледа всичко в леглото, докато телевизорът цепи въздуха, овчарката и котката се борят за място върху постелките, а Талмадж — той просто физически не можеше да говори шепнешком — води с цяло гърло поредния си международен разговор, неспособен да повярва, че не се налага да реве през океана.

И все пак тя предпочиташе самотния покой на офиса след шест. Когато приключеше, както повечето вечери, можеше да се появи на някое благотворително мероприятие в името на една или друга кауза, трупайки политически капитал за кампанията си. Къде точно? Това щеше да разбере на излизане, когато вземеше тънката папчица, подготвена й за случая от помощничката й и оставена на масичката пред вратата.