Скот Търоу - Обратими грешки

В момента обаче я интересуваха отговорите на серия вътрешни докладни, които бе разпратила миналата седмица, предлагайки пилотна програма за заловените с наркотици за пръв път. Главният съдия се бе измъкнал с плах коментар, предназначен да го опази от обвинения, ако стане някаква издънка. Юристът на полицията бе на противоположно мнение — полицията естествено искаше да вкара всички нарушители в затвора. Нед бе направил коментар с единствената дума — „Моментът?“. Той, разбира се, нямаше да остави черно на бяло нищо повече, но бе загрижен за политическите последици от това през годината на изборите наркопласьори те на улицата да бъдат пуснати, та макар да ставаше дума само за възможно най-дребните риби. Но Мюриъл бе склонна да рискува. Консултирането и придобиването на трудова квалификация бяха много по-евтини от съдебния процес и излежаването на присъда в затвора и тя бе готова да защити публично инициативата си, като щеше да приведе икономиите за данъкоплатеца. Хубавото бе, че по този начин щеше да се попречи на намеренията на Блайт и последователите му от кварталите на малцинствата. Но най-важното бе, че постъпваше правилно. Деца, достатъчно хитри и енергични, за да пласират наркотици, все още можеха да си намерят място в рамките на закона, ако някой им подадеше навреме ръка.

„Омръзна ми да използвам системата на правосъдието, за да оправям бъркотията на други“, написа тя в отговор на Нед. „Други“ за нея бяха училищата, системата на социалните служби, икономическите институции и така нататък, но Нед нямаше нужда от лекции. Въпреки това тя чу силен глас да произнася думите на тази бележка — гласът на баща й. Том Уин си бе отишъл преди дванайсет години, но напоследък доста често го чуваше да я напътства с някоя от любимите си лейбъристки мъдрости и което бе най-странното, не й беше неприятно, дори точно обратното — слушаше го с повече удоволствие, отколкото някога бе смятала, че може да е възможно. Процесуалните драми, колкото и да й бяха харесвали, вече отстъпваха в миналото… всъщност Ерно Ердай спокойно можеше да се окаже последният човек в живота й, когото е подлагала на кръстосан разпит. Това за нея вече бе недостатъчно — искаше й се да въздейства едновременно върху повече от един човешки живот. А и жестоката истина на прокурорската дейност бе, че рядко можеш да направиш нечий живот много по-добър. Да, спираш кръвотечението. Да, предотвратяваш болката. Но излизаш от съдебната зала и не очакваш да видиш отвън посадени от теб дръвчета.

Телефонът иззвъня. Беше вътрешна линия. Първата й мисъл бе за Талмадж, но после индикацията показа, че е клетъчният на Лари.

— Окъснял си — отбеляза тя.

— Не аз, а ти. Обаждам ти се от вкъщи. Току-що се сетих за нещо. И имах предчувствието, че ще те намеря на работа. Обаждам се, за да ти съобщя за себе си.

— Да не си се държал невъзпитано, Лари?

— Просто съм тъп. Онзи ден ти на мен ли ми казваше, че съм бил адски умен?

— Доколкото си спомням.

— Е, може да ти се наложи да размислиш.

Мюриъл се питаше дали този разговор не продължава от мястото, където го бяха прекъснали. Каквато и да бе, знаеше, че не е интроспективна. През целия си живот се бе стремяла да живее в света навън, да прави нещо, така че бе склонна да загуби представа за себе си и да се изненада, че например умира от глад или че трябва да се изкъпе. И точно затова се чувстваше доста некомфортно през седмиците след Атланта, защото се улавяше, че прекарва значителна част от времето си с пръст върху собствения си пулс. И един от главните въпроси, които изскачаха от храстите на подсъзнанието й, бе какво точно става между нея и Лари. За нея не беше новина казаното от Лари в самолета, че се е примирила с малкото в брака си. Нямаше нужда от особена самовглъбеност, за да осъзнае това. Убягнал й бе повторяемият характер на грешката. Омъжила се бе за идоли, макар да знаеше, че са истукани с глинени крака. И както бе тръгнало, сигурно след още един-два века щеше да осмисли какво означава това за нея.

В настоящия момент обаче загадката се казваше „Лари“. Беше доволна, че онзи ден го бе накарала да се изпоти, настоявайки да научи защо толкова държи да й налива ум в главата. Отмъщаваше ли си, или просто искаше да предложи алтернатива? Беше станало очевидно, че самият Лари няма представа кое от двете е, и това беше добре, защото тя не бе сигурна дали сама е наясно коя от двете възможности може да я направи щастлива.

Гласът в слушалката продължаваше да говори и тя осъзна, че не става дума за ничии лични проблеми.