Скот Търоу - Обратими грешки

— Хей, здрасти… как я карате? — поздрави ги той и както всеки път досега попита Памела носи ли венчалната си рокля. Това беше може би десетата им визита и двамата все още не знаеха как да се отнасят към този въпрос. — Та как сте значи? — поинтересува се той. За Роми, изглежда, посещението им беше, за да си побъбрят. В интерес на истината той бе започнал да се радва на повишен брой посетители. Преподобният Блайт и сподвижниците му наминаваха често — факт, за който Артър съдеше по регулярността, с която клиентът му декламираше острата риторика на Блайт.

— Имаме препятствие — съобщи Артър и осъзна, че думата вероятно е извън оскъдния речник на Роми, който изпитваше големи затруднения с нюансировката. Вместо да му обяснява, Артър направо го попита дали помни Женевиев Кариер от летището.

— Черна ли беше?

— Бяла.

— Пълна?

— Да.

— И винаги носи златно кръстче с малък сапфир?

Артър си спомни бижуто едва сега, когато Роми го спомена. Окото на крадеца беше безпогрешно. Гърлото му се сви, преди да зададе следващия си въпрос.

— Добре… казвал ли си й някога, че си искал да убиеш Луиза Ремарди?

— Това ли казва тя?

— Да.

Роми сбърчи лице в дълбок размисъл, сякаш това не беше предмет на обсъждане в цялото крило на затвора през последните часове.

— Мисля, че не съм. Нее… — Той завъртя глава със засилващо се вътрешно убеждение. Артър погледна към Памела — тя държеше телефонната слушалка между двамата — и видя, че лицето й е възвърнало част от лъчезарността си. — Не — повтори Роми, — мисля, че само другият говореше такива неща. А него никой не го е виждал от години.

— Какви неща?

— Ами… нали знаеш? Убиване и разни такива. Нея. Жената.

— Ти каза ли го на някого?

— А бе нали ти казвам, че него го няма. Хванаха го още преди ченгетата да ме сбарат. Май е яко загазил. Онези пичове, с които се дърлеше… не знам, не ми се вярва някога да излезе. Но тук не съм го виждал. Или излежава федерална присъда, или е гушнал букета, вярвай ми.

— За кого говорим?

— За онзи тип, дето вземаше самолетните билети от жената.

Артър погледна жълтия си адвокатски бележник. Имаше навика ожесточено да чеше няколкото останали му островчета коса по черепа си, сякаш за да се отърве най-сетне и от тях, и сега установи, че прави точно това. Двамата с Памела бяха разговаряли с Роми безброй пъти и досега той не беше споменавал за никакви самолетни билети. Когато Артър бе започнал работа в юридическата кантора, Реймънд Хорган му бе казал: „Едно помни: клиентът ти е не само най-големият враг на самия себе си, той е и твоят най-голям враг“.

— За Фараона ли говориш? — направо попита Артър.

Роми се усмихна:

— За него. Той сам се нарича така. Все не можех да му запомня името. — Памела тъкмо питаше дали Роми не помни фамилното име на Фараона. — Може и да съм знаел някакво друго име; но сега помня само Фараона — Фаро.

— А как се запозна с него? — намеси се Артър.

— Не съм съвсем сигурен. Познавахме се отдавна. Май той ме забърса. Но не го бях виждал много време. И изведнъж се видяхме в един клуб. Правех нещо там и хоп… те ти го и него, само дето не си спомних името му, ама той ме позна. И се хванахме заедно. Измислил беше нещо ново. Как се казваше бе? — запита се Роми.

— Кражба — опита се да помогне Артър. Памела до него трепна и го изгледа остро, но той не й обърна внимание. Работата отиваше все по на зле. Клиентът му обаче, свикнал да не се конфронтира с хората, а по-скоро да ги предразполага, се усмихна невинно.

— Нее… тази дума я знам. А бе въртеше там една работа и ми каза, че можел да продава самолетни билети и никой нямало да го хване. Пускал ги през някаква компания. Та ме попита мога ли да му намеря някакви билети, че и двамата да намажем. Така вкарах жената в работата.

— Луиза? Защо не ми напомниш откъде познаваш Луиза? — помоли Артър и крадешком погледна Памела. Предупредително. Не искаше тя да се намеси и да помогне на Роми да разплете предишните си лъжи.

— Тя вземаше някои неща от мен.

— „Неща“? Крадена стока ли имаш предвид?

— „Крадена“? — контрира на свой ред Роми. — Никога не съм питал никой с какво се занимава. Мен ме интересуваше да изчукам някой долар, толкоз.

— Значи Луиза е купувала от теб, така ли?

— Е… нищо работа. Имаше един доставчик, с камион беше. Двамата пускахме по нещо на улицата. Тя веднъж взе радио, помня. Така започнахме. Много й се говореше. Ами то посред нощ каква работа на летището? Ако не бях аз, щеше да изкукурига от скука. А другата, как каза, че се казвала?