Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

— Ще струва много пари — заинати се тя.

— Кати, пари не ни липсват! Нямаме деца, защо да се тревожим за пари? Какво ще направят твоите и моите племенници за това място, а? По-добре да го продадем, Кати! Но преди това нека се позабавляваме максимално с него.

— Добре де, сади си твоите гъби! Само да не кажеш, че не съм те предупредила!

Той се усмихна, пресегна се и стисна грубата й ръка.

— Обещавам ти да не мрънкам, ако се проваля, но не мисля, че ще стане.

Четвъртък, 7 октомври 1965 г.

Денят на Кармайн започна в кабинета на комисар Джон Силвестри. Хората от екипа бяха седнали в полукръг около бюрото му. Вляво от него бяха капитан Дани Марсиано и сержант Ейб Голдбърг, а вдясно — доктор Патрик О’Донъл и сержант Кори Маршъл.

Кармайн не за първи път благодареше на щастливата си звезда за двамата по-висшестоящи в йерархията от него.

Високият красавец Джон Силвестри беше книжен плъх, винаги е бил такъв и твърдо вярваше, че когато след пет години се пенсионира, ще може да каже, че никога не е вадил пистолет срещу човек, да не говорим за заредена пушка или карабина. Странно, защото беше влязъл в Армията на САЩ през 1941 като лейтенант и я беше напуснал през 1945, целият накичен в медали, сред които медала на честта на Конгреса. Най-дразнещият му навик бяха пурите, които по-скоро смучеше, отколкото пушеше, и оставяше след себе си лигави фасове, които според Кармайн миришеха като плювалник в каубойски бар от XIX век в Додж Сити.

Силвестри беше напълно наясно, че Дани Марсиано най-много мразеше пурите и обичаше да пъха пепелника си точно под неговия чип нос. Северноиталианската кръв бе направила кожата на Марсиано светла и луничава, очите — сини, а от заседяването зад бюро беше качил няколко излишни килограма. Добър човек, на когото му липсваха лукавост и търпение, за да измести комисаря.

Оставяха Кармайн и колегите му да се заемат с истинска полицейска работа и игнорираха политическия натиск от общината, академичната общност и щатската управа. На тях можеше да се разчита, че ще защитават хората си. А че Кармайн им беше любимецът, това всички го знаеха. Но това едва ли предизвикваше завист, защото означаваше, че Кармайн получава най-сложните случаи, които изискваха дипломатичност или добри връзки с другите правораздавателни органи. Освен това беше най-добрият в разследването на убийства.

Току-що беше завършил първи курс в „Чъб“, когато бе атакувано пристанището Пърл Харбър. Отложи образованието си, за да се запише в армията. По случайно стечение на обстоятелствата беше разпределен във военната полиция и когато се уволни и престана да арестува пияни войници, откри, че обича тази работа. В разбунената армия от военните времена имаше толкова много жестоки и рафинирани престъпления, колкото и по улиците на кой да е град. Когато войната и играта на окупация в Япония свършиха, беше стигнал до чин майор и имаше възможност да довърши следването си в „Чъб“ по ускорена програма. Като взе в ръка дипломата, която му даваше право да преподава английски и математика, реши, че харесва повече полицейската работа. През 1949 постъпи в полицейския участък на Холоуман. Силвестри, който по това време беше лейтенант, бързо забеляза потенциала му и го зачисли при детективите, чийто началник беше в момента. Холоуман не беше достатъчно голям град, за да има отдел „Убийства“ или някакво друго подразделение на градските полицейски части, затова Кармайн работеше по всякакви престъпления. Но убийствата бяха запазената му марка и имаше удивителен процент на разкриваемост — почти сто, от които, разбира се, не всички убийци бяха осъдени. Седеше съсредоточен, но спокоен: този случай изглеждаше доста интересен.

— Ти пръв, Патси — каза Силвестри, който вече изпитваше неприязън към убийството в „Хъг“, защото щеше да се превърне в медийна сензация. Тази сутрин имаше само един малък абзац в „Холоуман поуст“, но скоро, след като изтече информация за подробностите, щеше да е на първа страница.

— Със сигурност мога да твърдя — започна Патрик, — че този, който е захвърлил торса в хладилника с мъртвите животни в „Хъг“, не е оставил пръстови отпечатъци, влакна или други следи от себе си. Жертвата е около шестнадесетгодишна и е цветнокожа. Дребна е, изглежда за нея са полагани добри грижи. — Той се наведе напред с блеснал поглед. — На десния си бут има белег във формата на сърце от бенка, премахната преди десет дни. Но не е пигментирано петно по рождение, а хемангиом, доброкачествен тумор, съставен от кръвоносни съдове. Използван е диатермичен форцепс, за да се прекъсне захранването му и да се съсири кръвта. Сигурно му е отнело часове. След това го е третирал с лекарство за съсирване на кръвта, за да е сигурен, че ще спре кървенето. И е оставил раната да хване коричка и да заздравее. Намерих следи от нещо, което първоначално помислих за мехлем, но не беше. — Пое дълбоко дъх. — Беше маслена боя, с цвета на кожата й.