Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

— На мен това ми звучи дребнаво, скъпа.

— Да, сигурно е така, но тя… не е най-великият ум на света и Адисън й го натяква непрекъснато. Понякога съм го улавяла да й хвърля коси погледи с такова отвращение. Кълна се, че я мрази, ама наистина я мрази!

— Така се получава, когато на студент по медицина се налага да се ожени за сестра, за да се издържа — каза Смит мрачно. — Не са интелектуално равни и сега, когато е постигнал някакви успехи, се срамува от нея.

— Такъв сноб си.

— Не, прагматик. И съм прав.

— Добре, може би имаш известно право, но въпреки това отношението му е безмилостно — каза Елиза дръзко. — Дори и собствения им дом я изолира! Имат такава прекрасна кула с тераса на покрива с изглед към пристанището, а той не я пуска да се качва там. Това какво е? Покоите на Синята Брада?

— Пример за нейната немарливост и неговата мания за ред. И аз не те пускам в мазето, не забравяй.

— От мен няма да чуеш оплакване, но мисля, че си прекалено строг с момчетата. Вече не са в разрушителна възраст. Защо не ги пускаш да слизат?

Той стисна силно челюсти и лицето му стана сурово.

— На момчетата им е забранено вовеки веков да слизат в мазето, Елиза.

— Тогава не е честно, защото ти прекарваш всяка свободна секунда долу. Трябва да си повече с момчетата, затова им позволи да споделят странностите ти.

— Не ми харесва да го наричаш странност!

Тя смени темата. Беше се заинатил и нямаше намерение да слуша.

— Убийството наистина ли ти създава толкова неприятности, Боб? Струва ми се, че няма как да има нещо общо с „Хъг“.

— Съгласен съм, скъпа, но полицията не мисли така — каза Смит тъжно. — Можеш ли да повярваш, че ни взеха отпечатъци от пръстите? Слава богу, че сме изследователска институция. Мастилото се махна с ксилол.

Уолт Полоновски сърдито попита жена си:

— Да си ми виждала червеното карирано яке?

Тя спря да шета из кухнята, подпряла Майки на кръста си, а Естер се беше хванала за полата й. Погледна го със смесица от презрение и раздразнение.

— Боже мили, Уолт, струва ми се, че ловният сезон още не е започнал — сопна му се.

— Но наближава. Този уикенд ще се кача на вилата, за да се приготвя, а това означава, че ми трябва якето и не мога да го намеря, защото не е там, където би трябвало да бъде.

— Също като теб. — Остави Майки на високото столче, а Естер сложи на стол с дебела възглавница, след това викна Стенли и Бела. — Вечерята е готова!

В стаята се втурнаха момче и момиче, които крещяха, че умират от глад. Майка им беше страхотна готвачка и никога не ги караше да ядат неща, които не обичат — никакъв спанак, никакви моркови, нито пък зеле, освен ако не го е направила на салата.

Уолтър седна на единия край на дългата маса, Паола — на срещуположния, където можеше да пъха лъжицата в устата на Майки, зяпнал като птиче, и да се грижи за маниерите на Естер, от които все още имаше какво да се желае.

— Не мога да понасям егоизма ти — каза тя, когато всички започнаха да се хранят. — Хубаво е да заведем децата някъде през уикенда, но не! Вилата си е твоя, а ние да си свиркаме. Стенли, това не е разрешение да свириш!

— Права си, като казваш, че вилата е моя — отвърна той хладно, докато разкъсваше с вилица вкусната си лазаня. — Дядо ми я остави, Паола, на мен и само на мен. Това е единственото място, в което мога да се спася от стреса.

— Имаш предвид жена си и четирите си деца.

— Да, точно така.

— Ако не си искал четири деца, Уолт, защо не ми върза тръбите? За да танцуваш танго, трябват двама.

— Танго? Какво е това — попита Стенли.

— Секси танц — отвърна рязко майка му.

Отговор, който по необясними за Стенли причини накара баща му да се превива от смях.

— Я млъквай! — изръмжа Паола. — Млъквай, Уолт!

Той си изтри очите, сложи още едно парче лазаня в празната чиния на Стенли и напълни своята.

— Качвам се на вилата в петък вечерта, Паола, и няма да се върна до понеделник сутринта. Имам купища за четене и бог ми е свидетел, че не мога да чета в тази къща!

— Ако само зарежеш това глупаво изследване и започнеш прилична частна практика, Уолт, можем да имаме къща, достатъчна за дванайсет деца, и то без да ти нарушават спокойствието! — Големите й кафяви очи светнаха от гневни сълзи. — Имаш прекрасна репутация на човек, който може да се справя с всички онези странни и прекрасни болести с имена на хора — Уилсън, Хънтингтън, никога няма да запомня всичките! И знам, че получаваш предложения да се включиш в частни практики на много по-хубави места от Холоуман — Атланта, Маями, Хюстън, все топли места, където ще е евтино да си наемем домашна помощница. Децата могат да ходят на уроци по музика, аз мога да се върна в колежа…