Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

Точно когато Рут и Хилда сядаха на масата, в стаята се втурна Кийт, а заедно с него изгряха слънцето, луната, звездите и запърхаха всички ангели на небесата. Хилда скочи и го прегърна поривисто, после свря глава под брадичката му. О, беше толкова висок, толкова… фантастичен!

— Здрасти, скъпа — каза той, обвил я с една ръка, докато се навеждаше над главата й да погали майка си по бузата. — Здрасти, мамо, какво има за вечеря? Да не подушвам твоите свински пържоли?

— Точно така, сине. Сядай, ще ти сервирам.

Седнаха от трите страни на малката квадратна маса в кухнята. Кийт и Рут се нахвърлиха лакомо върху мазното и нездравословно ядене, а Хилда го зачопли с вилица.

— Днес имахме убийство — съобщи Хилда, докато режеше пържолата си.

Кийт вдигна поглед, но беше прекалено зает, за да коментира. Рут обаче остави вилицата си и се облещи.

— Престъпление! — възкликна. — Истинско убийство?

— С истински труп. Затова закъснях толкова. Навсякъде имаше полиция и не ни позволиха да излизаме, дори не ни пуснаха да обядваме. Незнайно по каква причина бяха оставили четвъртия етаж за най-накрая, макар че как може някой от четвъртия етаж да знае нещо за труп в отделението за животни на първия? — Хилда изсумтя възмутено и най-сетне успя да отдели мазнината от пържолата.

— Говори се за това из цялата болница и из целия медицински факултет — каза Кийт, като спря да яде, за да си вземе още две пържоли. — Бях в операционната цял ден, но дори и там анестезиолозите и сестрите непрекъснато се вълнуваха. Сякаш двойната аневризма на церебралната артерия не им беше достатъчна! После влезе рентгенологът и каза, че има още една аневризма на базиларната артерия и че май целият ни труд е отишъл напразно.

— Не се ли виждаше на ангиограмата, преди да започнете?

— Базиларната не се пълнеше добре и Мисингъм не беше видял снимките, преди да сме свършили, беше в Бостън. А асистентът му не може да си намери и задника в шортите дори с двете ръце, да не говорим за аневризма на слабо напълнена базиларна артерия! Извинявай, мамо, но имах тежък ден. Нищо не вървеше, както трябва.

Хилда хвърли разнежен и пълен с обожание поглед към него. Как въобще успя да привлече вниманието на Кийт Кинетон? Мистерия, за която непрекъснато благодареше. Той беше олицетворение на всичките й сбъднати мечти, от високия ръст до чупливата коса, красивите сиви очи, изваяните скули и мускулестото тяло. И беше толкова чаровен, толкова добре говореше, нямаше как да не го хареса човек! Освен това беше изключително способен неврохирург, избрал добра тясна специалност — церебралните аневризми. Доскоро те не се оперираха и диагнозата звучеше като смъртна присъда, но сега в тяхната неврохирургия имаше техники за понижаване на температурата на тялото, можеха да спрат сърцето за няколко безценни минути, докато оправят аневризма. Бляскавото бъдеще на Кийт беше сигурно.

— Хайде, разкажи ни подробности — подкани я Рут с блеснал поглед.

— Не мога, Рут, защото не знам такива. Полицаите не казаха нищо, а лейтенантът, който говори с мен, може да дава уроци по дискретност на католически свещеници. Соня ми каза, че й направил впечатление на много интелигентен и добре образован човек, а и аз самата се уверих в думите й.

— Как се казва?

— Някакво италианско име.

— Всички полицаи са италианци — отбеляза Кийт и се засмя.

Професор Боб Смит беше у дома с жена си Елиза. Вечерята бе приключила и момчетата бяха изпратени да си пишат домашните.

— Ще ми вгорчат живота.

— Имаш предвид борда ли? — попита тя и наля още кафе.

— Да, борда, но и работата, скъпа. Знаеш колко темпераментни могат да бъдат! Единственият, който не ме дразни, е Адисън. Той е благодарен, че е жив, идеите му за антиконвулсантите го радват толкова, колкото и мен. Ако не му се счупи някой апарат, той е напълно щастлив. Макар че нямам представа как може някой да тича по 8 километра на ден и да е щастлив. Не знам, сигурно страда от синдрома на доближилите се до смъртта. — Усмихна се широко, от което и без това ослепителното му лице стана още по-красиво. — И колко беше нещастен, когато му казах, че няма да може да бяга на път към работа! Но успя да си преглътне.

Тя се изкикоти се, но не прозвуча грозно.

— Трябваше да се сети, че миризмата, която ще се разнася от него след кроса, няма да го направи най-приятния колега. — После се умисли. — Най-много ми е жал за бедната му жена.

— Робин? Това нищожество? И защо?

— Защото Адисън Форбс я третира като слугиня, Боб. Да, така е! Тя обикаля с часове, докато му намери подходяща храна! Пере му миризливите дрехи, няма никакъв личен живот.