Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

— В днешно време водя отчетите си на компютър — каза тя и размаха ръка без маникюр към нещо с размерите на ресторантски хладилник с клавиатура и две трийсетсантиметрови ролки с магнитна лента, поставени на конзола пред него. — Такова улеснение! Няма вече карти! Аз имам повече късмет от колегите в библиотеката на медицинския факултет. Те още карат по стария начин. В момента в Тексас разработват нещо, което ще може да проверява разни неща. Вкарваш ключова дума като „калиеви йони“ и „припадък“ и получаваш резюмета на всичко писано по въпроса, и то с бързината на телеграф. Това е една от причините, поради които напуснах главната библиотека и дойдох тук, за да си бъда сама шеф. Лейтенант, „Хъг“ буквално се къпе в пари! Макар че ми е тежко да съм толкова далеч от Кийт — завърши тя с въздишка.

— Кийт?

— Съпругът ми, Кийт Кинетон. Той е докторант в неврохирургията, която се намира на другия край на улица „Оук“. Преди обядвахме заедно, но сега не можем.

— Значи Силвърман е моминското ви име?

— Точно така. Наложи се да го запазя — по-лесно е, когато всички документи са на името на Силвърман.

Прецени, че е на около трийсет и пет години, но може и да бе по-млада. Лицето й беше състарено от грижи. Носеше зле скроено сако и пола, която е имала и по-добри дни, захабени обувки и никакви други бижута, освен брачната халка. Вълнистата кестенява коса беше лошо подстригана и вдигната нагоре с грозни фиби, красивите й кафяви очи бяха скрити зад очила като лупи, по безличното й, но приятно лице, нямаше и следа от грим.

„Защо библиотекарките винаги изглеждат като библиотекарки — замисли се Кармайн. — Дали беше от книжните червеи? Алергия към праха? Или към мастилото за пишещи машини?“

— Ще ми се да ви помогна повече — каза тя след малко, — но дори не си спомням някога да съм виждала такъв чувал. Нито пък съм ходила на първия етаж, като изключим фоайето с асансьорите.

— С кого сте приятелка тук?

— Соня Либман от операционната. Всъщност с никого другиго.

— Ами госпожица Дюпре или госпожица Вилич от вашия етаж?

— Тези двете ли? — попита тя презрително. — Те от дърлене помежду си нямат време да забележат съществуванието ми.

Я виж ти, най-накрая някаква полезна информация!

Кой да бъде следващият? Реши да е Дюпре и почука на вратата й. Кабинетът й се намираше в югоизточния край, което значеше две стени с прозорци, едната гледаше към града, а другата на юг отвъд мъгливото пристанище. Защо не го бе взел професорът? Сигурно не вярваше, че може да се удържи да не съзерцава непрекъснато прекрасната гледка? Според Кармайн госпожица Дюпре определено не беше красавица, но имаше достатъчно твърдост, за да устои на прелестите, които се разкриваха от прозорците й.

Тя се надигна иззад бюрото си и се извиси една глава над него, очевидно обичаше да стърчи така над хората. „Опасен навик, госпожице. И вас мога бързо-бързо да ви приземя. Но вие сте много умна, ефективна и наблюдателна, личи си по хубавите ви очи.“

— Какво ви доведе в „Хъг“? — попита, докато сядаше.

— Зелената карта. Бях заместник административен началник в един от регионалните центрове по здравеопазване в Англия. Отговарях за всички изследователски центрове в болниците и червените университети на региона.

— Червените университети?

— Тези от червени тухли, държавните, в които ходят студентите от работническата класа като мен. Ние не учим в Оксфорд и Кеймбридж, които не са червени, дори когато новите им сгради са от такива тухли.

— Има ли нещо, което да не знаете за това място? — попита той.

— Много малко.

— Ами кафявите хартиени чували за животински трупове?

— Необяснимата ви фиксация върху чувалите за умрели животни е забелязана и от други, освен мен, но никой от нас няма представа какво толкова важно има в тях, макар че бих могла да предположа. Защо не ми кажете цялата истина, лейтенант?

— Просто отговорете на въпроса ми, госпожице Дюпре.

— Тогава ми задайте въпрос.

— Виждали ли сте чувалите с животински трупове?

— Разбира се. Като икономически директор виждам всичко. Предишният ни договор за доставки предполагаше по-нискокачествен продукт, което ме накара подробно да изследвам проблема — обясни госпожица Дюпре. — Но по правило не ги виждам, особено когато в тях има трупове.

— В колко часа Сесил Потър и Отис Грей свършват работа?

— Три следобед.

— Всички ли знаят кога си тръгват?

— Естествено. От време на време изследователите се оплакват заради това. Те вярват, че целият свят съществува, само за да им служи. — Светлите й вежди се вдигнаха нагоре. — Отговарям им, че господин Потър и господин Грийн работят според изискванията. Биоритмите на животните предполагат, че някой трябва да се погрижи за тях три-четири часа след изгрев-слънце. Вечерите не са толкова важни, при положение че им е осигурена храна и са им почистени клетките.