Колийн Маккълоу: Колекционерът на пеперуди

Кармайн не можеше да си поеме дъх.

— Това е нелепо! — извика той. — Той е ходел в много добро училище, там е имало психолози, директор, трябвало е само да каже на някого! Щели са веднага да му помогнат.

— Чарлз не беше от хората, които споделят — отвърна Клеър с вдигната брадичка. — Той обожаваше мама и обвиняваше татко за всичко. Трябваше само да й се противопостави, но той не го направи. Килерът беше неговото наказание за ужасен грях и той избра да го понесе. В деня, в който навърши осемнайсет, тя го освободи от затвора му. Но така и не му проговори. — Сви рамене. — Чарлз си беше такъв. Може би сега разбирате защо все още отказвам да повярвам, че е извършил онези ужасни неща. Чарлз никога не би изнасилил или убил, беше прекалено пасивен.

Кармайн се изправи и разкърши пръстите на ръцете си, който бяха изтръпнали от силното стискане на перилото.

— Бог ми е свидетел, че не искам да увеличавам страданията ви, госпожице Понсонби, но ви уверявам, че Чарлз е Чудовището от Кънетикът. Ако не беше така, новото ви начало в Аризона или Ню Мексико нямаше да бъде финансирано от майор Ф. Шарп Минор. — Той тръгна към стъпалата. — Трябва да вървя. Не, не ставайте. Благодаря ви за всичко, което ми разказахте, така подредихте пъзела, който ме тормози от месеци. Имената им са Луиза и Ема Катон, нали? Добре. Знам къде са погребани. Сега вече ще мога да им направя паметни плочи. Знаете ли каква религия е изповядвала госпожа Катон?

— Говорите като истински полицай, капитане. Да, тя беше католичка. Предполагам, че трябва да ви помогна за паметните плочи, тъй като Ема ми е полусестра, но мисля, че ще ме разберете, ако не го направя. Ариведерчи.

Клеър Понсонби остана да седи на верандата, дълго след като капитан Кармайн Делмонико си тръгна.

Очите й шареха над дърветата, които обграждаха къщата и тя си спомняше как Мортън прекарваше свободните си от училище безкрайни часове у дома. Копаеше тунел, защото знаеше, че някой ден може да потрябва. Докато работеше, размишляваше. Тялото му беше слабо, но ставаше все по-кораво и жилаво като на човек, който работи много, но не се храни добре. О, Чарлз го обожаваше! Обичаше го дори повече от мама. Учеше го да чете и да пише, даваше му истински знания. Чарлз разбираше безмълвната отдаденост на братската любов. Споделяше книгите си, опитваше се кавалерски да му помага в работата. Но Чарлз се страхуваше много от тунела и не понасяше да стои дълго в него. А Мортън се оживяваше най-много, когато копаеше, ровеше, риеше пръстта и камъните, които Чарлз разнасяше сред дърветата.

Така започна тяхното споделяне. Чарлз си представяше стаята на Катон като хирургически рай на хиляда метра над земята. Докато Мортън знаеше, че стаята на Катон е оргазмичният отвор на тунела под тихата тежест на земята. Мортън, Мортън, ту се включваше, ту се изключваше. Сляп червей, къртица, която копае в тъмнината и която има вълшебно копче в мозъка, което можеше да включва и изключва очите му. Включено, изключено, включено, изключено, включено, изключено. Копае, копае, включва, изключва.

Сега да видим… под онзи дъб погребахме италианеца от Чикаго, след като ни направи мозайката. А онзи клен пие сокове от трупа на водопроводчика. Наехме го от Сан Франциско. Дърводелецът от Дулът гние край последния неизсъхнал бряст в Кънетикът. Не си спомням къде погребахме другите, но те нямат значение. Какъв прекрасен слуга е алчността! Тайна работа за пари на ръка и всички са щастливи. Никой не е повече от мен, когато ги взимам обратно, след като замахна с длетото. Никой не е по-щастлив от нас двамата, когато бъркаме и мушкаме изстиващите им отверстия, канали, тръби и кухини.

Не че имахме нужда да си върнем парите. Похарченото за стаята на Катон през безкрайните години, в които чакахме мама да умре е нищожно в сравнение със сумата, донесена от мама от гарата в два малки, елегантни куфара през януари 1930 година. Дали баща ни е бил такъв глупак, че да изгуби всичките си пари в акции по време на срива на борсата? Едва ли. Инвестициите му бяха обърнати в пари в брой доста преди това. Беше направил каса (вратата й после свърши добра работа) във Бинарната и държеше там парите, докато частният детектив намери госпожа Катон. Благодаря ви, драги капитан Делмонико, че запълнихте празните места! Сега знам защо е изпразнил касата в двата куфара, натоварил ги е на колата си и е поел към гарата.

След като го е убила, мама е преместила куфарите в нейната кола. Отворихме ги и ги откраднахме, докато дрехите и бухалката весело горяха в пещта. Аз ги скрих във все още малкия си тунел, а Чарлз започна да копае друг, който повече му се отдаваше — той се зарови в мозъка на мама. Непрекъснато й нашепваше, че историята с Катон е плод на въображението й, че не е убивала татко, че Катон се римува с нагон, а „Ема“ е книга от Джейн Остин. Когато й трябваха пари й давахме, макар че така и не й казахме къде са куфарите. После, когато този предател Рузвелт премахна златното покритие през 1933 година, закарахме мама и куфарите в банка „Сънингтън“ в Кливланд, собственост на семейството й. Затова нямахме никакви проблеми да разменим старите банкноти за нови. В дните на Голямата депресия много хора предпочитаха да държат пари в брой. И от този ден нататък тя стана безмозъчна кукла на конци на две момчета, които едва бяха навлезли в пубертета.