Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

— През всичките тези години никога не съм знаела… дори не съм подозирала… — Очите й, блеснали от напиращите емоции, се обърнаха към лицето му, сякаш можеше да вижда. — Не е ли ироничен животът?

— Искате ли да ви донеса питие, госпожице?

— Не, благодаря. Добре съм — прибра краката си и ги пъхна под стола.

— Можете ли да ми разкажете за живота си след това?

Едното й рамо се вдигна, а ъгълчетата на устата й увиснаха.

— Какво искате да знаете? Мама вече не беше същата.

— Никой ли не се опита да ви помогне?

— Имате предвид хора като семейство Смит и семейство Кортни? Според мама те си пъхаха носа, където не им е работата. Няколко грубости от нейна страна подействаха добре. Престанаха да се опитват да контактуват с нас и ни оставиха на мира. Ние се справяхме, капитане. Да, справяхме се. Имахме малки доходи от продажбата на земи. Роднините на мама също ни помагаха. С Чарлз учехме в пансиона и тя ни плащаше таксите редовно.

— Ами Мортън?

— Посетиха го няколко служители от общината, погледнаха го и не се върнаха повече. Чарлз разказваше на всички, че е аутист, но го правеше най-вече заради любопитните. Човек не се разболява от аутизъм в деня, в който майка му убие баща му. Това е съвсем различно психическо състояние. Ние го обичахме. Яростта му никога не бе насочена към мен или към Чарлз, само към мама и всеки непознат, който се появеше в къщата.

— Изненадахте ли се, когато почина така неочаквано?

— По-правилно е да кажете, че изпаднах в тотален шок. И без това 1939 година беше най-лошата в живота ми. Седя и си уча уроците и изведнъж пред очите ми пада черна пелена, просто ей така, изневиделица! И ослепявам за цял живот. Едно посещение при очния лекар и после ме качват на влака за Кливланд. Едвам съм стигнала в училището за слепи и ми звъни Чарлз да ми каже, че Мортън е мъртъв. Просто ей така паднал и умрял! — Тя потрепери.

— От думите ви разбирам, че майка ви не е била много стабилна психически преди 1930, но очевидно добре го е прикривала. Какво се случи в края на 1941 година, за да отключи истинската деменция?

Лицето на Клеър се сгърчи.

— Какво се случи веднага след Пърл Харбър? Чарлз каза, че ще се жени. Беше на двайсет, но скоро щеше да стане пълнолетен. Следваше медицина в „Чъб“. Срещнал някакво момиче от „Смит“ на танци и се влюбил от пръв поглед. Единственият начин за мама да предотврати това, беше да отпусне всички спирачки. Тя направо побесня и откачи в пълния смисъл на тази дума. Момичето избяга. Аз сама пожелах да се върна вкъщи и да се грижа за нея и така двайсет и две години. Не че не бих направила и други жертви за Чарлз, освен да се заема с тази досадна задача. Не мислете, че съм била робиня на майка си — научих се да я контролирам. Но докато беше жива, с Чарлз не можехме да се наслаждаваме на любовта си към храната, виното и музиката, както ние си знаем. Честно казано, капитане, мама и вие ми съсипахте живота. Трите безценни години, в които Чарлз беше само мой, са единствените ми хубави спомени. Три безценни години…

Кармайн беше поразен и започна да се чуди дали пък Дани Марсиано не беше прав? Може би братът и сестрата наистина са били любовници?

— Май никак не харесвате майка си — отбеляза.

— Ненавиждам я! Ненавиждам я! Знаете ли — продължи тя внезапно настървена, — че от тринайсетата до осемнайсетата си година Чарлз живееше в килера под стълбите? — Гневът й се изпари, в очите е проблесна искра на страх, но и тя изчезна, когато вдигна ръка към лицето си и се плесна през устата. — О, не исках да го казвам. Не, това нямах намерение да ви споделям. Просто ми се изплъзна. Изплъзна ми се!

— По-добре да го споделите, отколкото да го таите в себе си — каза спокойно Кармайн. — Продължете, така и така започнахте.

— Преди години Чарлз ми каза, че го хванала да мастурбира. И изпаднала в ярост. Викала, пищяла, плюла, хапала и деряла. Той никога не й отвръщаше. Аз непрекъснато й се противопоставях, но Чарлз беше като заек, омагьосан от кобра. Повече не му проговорила, това го наранило право в сърцето. Когато се прибираше от училище или от къщата на Боб Смит, влизаше в килера. Беше голям и имаше крушка вътре. О, мама беше толкова грижовна! Чарлз си имаше вътре дюшек и твърд стол, както и една полица, която използваше като маса. Тя му приготвяше поднос храна, който отнасяше, след се нахранеше. Той ходеше по голяма и малка нужда в една кофа, която трябваше да изхвърля и мие всяка сутрин. Докато замина за Кливланд, мое задължение беше да му нося храна, но не ми беше позволено да говоря с него.