Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

Никога съдебни заседатели не бяха избирани по-внимателно. Осем бяха чернокожи, четирима — бели, шест жени и шест мъже, някои богати, някои обикновени работници, двама безработни, и то не по тяхна вина.

Версията на защитата беше, че не е планирал нищо, освен да си сложи шапката, че тълпата го е избутала напред и че не помни да е стрелял, дори не помни да е носил оръжие. Фактът, че деянието му беше обезсмъртено на лента, нямаше значение. Той само искал да протестира срещу отношението към чернокожите.

Съдебните заседатели гласуваха за непредумишлено убийство и препоръчаха горещо на съда да бъде снизходителен. Съдия Дъглъс Туейтис, който не беше снизходителен човек, му даде двайсет години затвор, с право да обжалва след дванайсетата. Горе-долу такава присъда се очакваше.

Процесът продължи пет дни и свърши в петък. Краят му отбеляза върховата точка на пролетта, която губернаторът се молеше никога да не се повтори. Демонстрациите се превръщаха в бунтове, горяха къщи, плячкосваха се магазини, стреляше се. Въпреки че последователят му Али ел Кади се бе обърнал срещу него, Мохамед ел Неср поведе „Черната бригада“ на минивойна, която завърши с полицейски рейд на Петнайсета улица №18 в Холоу и разкриването на над хиляда оръжия. Полицаите недоумяваха защо Мохамед не беше преместил арсенала си преди тяхното влизане в главната му квартира. Освен Кармайн, който разбираше, че Мохамед залязва, дори неговите хора бяха започнали да се възхищават повече на Уесли ле Клерк.

Въпреки тъжната съдба на „Черната бригада“, седмица преди процеса на Уесли стана ясно, че се готви огромна демонстрация в подкрепа на убиеца на Чудовището и че не всички, които се канеха да дойдат, бяха миролюбиви. Шпиони и информатори донесоха, че призори в понеделник, когато беше началото на процеса, в парка на Холоуман ще се настанят 100 000 чернокожи и 75 000 бели. Идваха чак от Лос Анджелис, Чикаго, Батон Руж (родния град на Уесли) и Атланта, макар че повечето бяха от Ню Йорк, Кънетикът и Масачузетс. Сборният им пункт беше в парка „Малтравърс“, ботаническа градина на петнайсет километра от Холоуман. От събота там започнаха да се стичат хиляди хора. Шествието към парка на Холоуман беше насрочено за пет сутринта в понеделник и беше много добре организирано. Ужасените жители на Холоуман заковаха витрините на магазините, вратите и прозорците на първите етажи с дъски, защото се страхуваха от наближаващата война по улиците на града.

В неделя сутринта губернаторът извика жандармерията, която се втурна в Холоуман призори в понеделник и завзе градския парк преди протестиращите. БТР-и, бронирани коли и огромни камиони разтърсиха из основи сградите, а жителите притихнаха с широко отворени очи и ги гледаха как минават с рев покрай тях.

Протестиращите така и не дойдоха. Никой не разбра защо. Може би перспективата да се сблъскат с добре подготвени специални части ги сплаши или защото повечето бяха планирали да стигнат само до парка „Малтравърс“. До понеделник на обяд и паркът „Малтравърс“ се опразни и всичко свърши. По време на процеса имаше не повече от петстотин демонстранти в градския парк, удавени в многобройното море на жандармерията. Когато в петък следобед бе произнесена присъдата, тези петстотин души се прибраха вкъщи с подвити опашки. Дали заради демонстрацията на сила от страна на държавата? Или пък само чувството за съпричастност беше достатъчно за хората, дошли до парка „Малтравърс“?

Уесли ле Клерк не си губеше времето да мисли и да се тревожи за поддръжниците си. Петък вечерта беше преместен в строго охраняван затвор на север, а в понеделник подаде молба до директора на затвора да започне да учи право. Хитрият държавен служител с удоволствие му позволи. В края на краищата Уесли ле Клерк беше само на двайсет и пет години. Ако съкратят присъдата му още при първото обжалване, ще излезе на трийсет и седем и вероятно с докторска степен по право. Заради криминалното си досие няма да му позволят да пледира в съда, но по-важното беше, че щеше да е придобил знания. Смяташе да се специализира по въпросите на Върховния съд на САЩ. Все пак той беше Убиецът на Чудовището, Светецът на Холоуман. Изяж се, Мохамед ел Неср, ти си минало. Сега аз съм Човекът.

Кармайн и Дездемона се ожениха в началото на май и избраха да прекарат медения си месец в Лос Анджелис на гости на Майрън Мендел Манделбаум. Домът му, копие на кралския дворец Хамптън Корт в Лондон, беше толкова огромен, че присъствието им не смущаваше Майрън и Сандра. Майрън беше на тяхно разположение, а Сандра се носеше в облаците в пълна забрава. За изненада на Кармайн и Майрън, София хареса Дездемона, която пък реши, че новата й доведена дъщеря одобрява деловия и откровен подход към нея. Държеше с нея като с отговорен и разумен възрастен човек. Знаците бяха много добри.