Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

„Не, не, не! — помисли си декан Даулинг. — Микроскопът е мой!“

— Ректор Макинтош ме увери — продължи монотонно да нарежда Роджър Парсън младши, — че всички служители, който желаят, могат да останат на работа. Но заплатите и хонорарите ще бъдат преразгледани в съответствие със стандартната финансова политика на медицинските факултети. Учените, които решат да останат, ще работят под ръководството на професор Франк Уотсън. А вие, госпожице Дюпре, ще уредите за тези, които не искат да останат, пакетно обезщетение, в размер на едногодишна заплата плюс всички пенсионни вноски.

Покашля се и нагласи очилата си по-удобно.

— Има две изключения от това разпореждане. Едното се отнася за професор Боб Смит, който, уви, не се чувства достатъчно добре, за да поднови медицинската си практика, под какъвто и да е вид. Тъй като неговият принос през шестнайсетте години на управлението му е изключителен, ние сме се погрижили да го обезщетим по начин, описан тук, както следва. — Още един лист беше бутнат към Дездемона. — Второто изключение сте самата вие, госпожице Дюпре. За съжаление, длъжността икономически директор ще бъде закрита и доколкото разбрах от ректор Макинтош ще бъде невъзможно да ви бъде намерена подобна работа в университета. Затова се съгласихме, че вашето обезщетение ще се състои от следните суми, изброени тук. — Трети лист хартия.

Дездемона надникна в него. Двугодишна заплата плюс пенсионните осигуровки. Ако се омъжеше и престанеше да работи, и ако намалеше разходите си, би живяла доста прилично.

— Тамара, пусни кафеварките — нареди тя.

— Давам на декан Даулинг две години да съсипе центъра — каза тя на Кармайн същата вечер. — Той е повече психиатър и по-малко невролог и няма да може да се възползва от една смазана машина за научни изследвания. Всякакви луди учени ще успеят да го подведат. Кажи на Патрик да не скромничи с оборудването, Кармайн. Да го грабва, докато още работи добре.

— Ще ти целува ръцете и краката, Дездемона.

— Няма нужда, не е моя заслугата. — Тя въздъхна доволно. — Но все пак невестата ти идва със зестра. Ако можеш да си позволиш да издържаш мен и колкото деца сметнеш за достатъчни, тогава с моята зестра ще можем да си купим наистина прилична къща. Обожавам този апартамент, но не е подходящ за семейство.

— Не — хвана я за ръцете той, — запази си зестрата за себе си. Ако промениш решението си, тогава ще имаш достатъчно пари, за да се прибереш в Лондон. Не съм закъсал за пари, честно.

— Е — каза тя, — тогава помисли върху това, Кармайн. Когато прочете циркулярното писмо на Роджър Парсън младши, Адисън Форбс беше направо съкрушен. Да бъде под ръководството на Франк Уотсън? По-скоро би умрял от крайна фаза на сифилис! Заяви, че отива да работи с Нур Чандра в „Харвард“, но според мен в „Харвард“ не са останали без клинични невролози, така че дано Адисън не се надява напразно. Това, което искам да ти кажа е, че ужасно харесвам къщата на Форбс. Ако семейство Форбс се преместят, ще я продадат за купища пари, но дали можем да се надяваме да я купим? Този апартамент твой ли е, или е под наем?

— Мой е. Мисля, че ще успеем да съберем пари за къщата на Форбс, щом толкова ти харесва. Намира се на идеално място, Източен Холоуман, квартала, в който живее семейството ми. Опитай се да се сближиш със семейството ми, Дездемона — помоли я той. — Първата ми жена си мислеше, че я шпионират, защото майка ми и майката на Патси, или някоя от сестрите ми непрекъснато се отбиваха. Но не беше, за да я следят. Италианските семейства са много свързани помежду си.

Въпреки че външно не се бе променила, на Кармайн тя вече не му изглеждаше непривлекателна. Любовта не го заслепяваше, а по-скоро му отваряше очите.

— Аз съм доста срамежлива — призна си и стисна пръстите му. — И заради това изглеждам като снобка. Не мисля, че ще ми е трудно да харесам семейството ти, Кармайн. И една от причините толкова да харесвам къщата на Форбс е кулата. Ако София някога реши да се върне при теб и да учи в пансиона, а после в прословутия смесен университет „Чъб“, тя ще е прекрасно местенце за нея. От това, което си ми разправял, оставам с впечатлението, че София има нужда от истински дом, не от дворец. Ако не я подхванеш сега, след година вече ще се мъкне с хипитата.

В очите му избиха сълзи.

— Не те заслужавам — каза той.

— Глупости! Хората винаги получават това, което заслужават.