Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

— Гледай, човече! — каза той на маймуната. — Охоо! Хе! Толкова се радвам, че се махнах оттам!

Когато Кармайн отвори същата вечер вратата, Дездемона се хвърли върху него, плачейки с глас, и го заудря силно с юмруци по гърдите. Носът й течеше и очите й бяха пълни със сълзи.

Щастлив, той я сложи нежно на новия диван, който бе купил, защото креслата бяха много удобни и идеални за разговори, но нямаше нищо по-добро от диван, когато двама души искаха да се целуват. Остави бурята от сълзи и гняв да затихне, като я люлееше и й шепнеше, след това избърса лицето й с носната си кърпа.

— За какво беше всичко това? — попита той, но знаеше отговора.

— Заради теб! — извика тя, като се задавяше от стонове. — Защо се правиш на герой?

— Не се правя, и не съм герой.

— Правиш се на герой! Заставаш пред куршумите! Можеха да те убият!

— И аз се радвам да те видя — каза той и се засмя. — Вдигни си краката, а аз ще налея на двама ни по един отлежал коняк.

— Знаех, че те обичам — каза тя по-късно, като се успокои, — но не исках да научавам по такъв начин колко много! Кармайн, не искам да живея в свят, в който теб те няма.

— А това означава ли, че предпочиташ да станеш госпожа Кармайн Делмонико, отколкото да живееш в Лондон?

— Да, означава.

Целуна я с любов, благодарност и смирение.

— Ще се опитам да ти бъда добър съпруг, Дездемона, но ти вече видя по телевизията как изглежда животът на полицая. И занапред няма да е по-различно — работа до късно, отсъствия, заблудени куршуми. Но предполагам, че Бог ме пази. Все още съм цял.

— Стига да си наясно, че когато вършиш глупости, няма да ти прощавам.

— Гладен съм — отговори той. — Какво ще кажеш за китайска храна?

Тя въздъхна облекчено.

— Току-що осъзнах, че вече не ме грози опасност. — В гласа й се прокрадна безпокойство. — Нали?

— Вече нищо не те грози, мога да си заложа кариерата. Но няма нужда да си търсиш жилище. Не те пускам. Ще живеем в грях.

— Проблемът е — каза й той в леглото, — че по-голямата част от нещата са обвити в мистерия. Съмнявам се, че Понсонби щеше да проговори, но с него умря и надеждата за това. Уесли ле Клерк! Ето ти още един бъдещ проблем.

— Имаш предвид убийството на Ленард Понсонби? Самоличността на жената и детето? — Беше й разказал всичко.

— Да. И кой е прокопал тунела, как Понсонби се е сдобил с всичките принадлежности в залата за мъчения, като се започне от генератора и се свърши с вратата за банков сейф? Кой е прокарал водопровода? Изключително изпълнение! Подът на залата е на девет метра под земята. Повечето мазета в къщите се наводняват на три — четири метра дълбочина, а това е съвсем сухо. Инженерите от общината са впечатлени и нямат търпение да разгледат дренажната система.

— А мислиш ли, че Клеър е вторият Призрак?

— „Мисля“ не е точната дума. Интуицията ми подсказва, че е, но разумът ми смята, че не е възможно. — Въздъхна. — Ако тя е вторият Призрак, значи е успяла да се отърве, без да остави следи.

— Няма значение — успокои го тя и го погали по косата. — Поне с убийствата се приключи. Няма да има повече отвлечени момичета. Клеър не би могла да се справи сама, жена е и има недъг. Така че радвай се на успеха си, Кармайн.

— Искаш да кажеш на глупостта си. Оплесках случая от начало до край.

— Само защото това е нов вид престъпление, извършено от нов тип престъпник, любов моя. Ти си изключително компетентен и много интелигентен полицай. Гледай на случая с Понсонби като на опит, от който можеш да се поучиш. Следващия път ще се справиш по-добре.

Той потрепери.

— Ако зависи от мен, следващ път няма да има, Дездемона. Призраците са единствени по рода си.

Тя не каза нищо, само се зачуди.

Петък, 11 март 1966 г.

На Патрик му трябваше малко повече от седмица, за да разгледа всичко в залата за мъчения на Понсонби, от операционната маса до банята. Окончателният доклад на Патрик и екипа му криминалисти недвусмислено показваше какъв късмет са имали, че са заловили голия Чарлз Понсонби, надвесен над голо отвлечено момиче, вързано за леглото на мъченията.

Помещението беше стерилно чисто. Навсякъде имаше негови отпечатъци, все пак това е стая под неговата къща, така че — защо не? Но нямаше ни следа, дори микроскопична, от кръв, телесни секрети, човешка плът или косми. Що се отнася до Клеър, не бяха намерени никакви нейни отпечатъци, дори на лоста до печката.

Успяха да възстановят метода, по който Понсонби е почиствал и бяха изумени от огромните усилия и маниащината му. Тъй като беше лекар, знаеше, че топлината фиксира човешката кръв и тъкан, затова по маркуча и пръскачката под налягане, която е използвал, е текла студена вода. Нишата с главите е била изолирана с плъзгаща се метална врата. Когато всички повърхности изсъхвали, той ги почиствал с пароструйка. И накрая избърсвал всичко с етер. Хирургическите му инструменти, месарската кука и макарата, с която я е управлявал, както и изкуствените пениси, били потапяни в течност, който разтваря кръвта, преди да влязат в употреба. Освен това били изварявани.