Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

Уесли ле Клерк стоеше между двама униформени полицаи и изглеждаше безобиден и незначителен. Всички фотоапарати и камери бяха все още насочени към него, човека, който екзекутира Чудовището от Кънетикът. Улична справедливост, но все пак някаква справедливост. На никого не минаваше и през ум, че Понсонби не е осъден и може и да е бил невинен.

Силвестри слезе по стъпалата пред съда и си обърса челото.

— На съдията никак не му е забавно — каза той на Кармайн. — Господи, какъв ужасен провал! Махнете го оттук! — извика на мъжете, които държаха Уесли. — Водете го и го арестувайте!

Кармайн последва Уесли в полицейската кола с решетката, седна на изцапаната и вмирисана седалка и извърна поглед встрани. Уесли все още носеше нелепата шапка със сърцераздирателния надпис „Страдахме достатъчно“. Но Кармайн първо обясни на Уесли положението, в което се намира, и то достатъчно високо, за да чуят и полицаите на предните седалки. След това му свали шапката и я запремята в ръцете си. Твърд пластмасов шлем за хокей, който той бе разрязал на места, за да прилепне плътно върху ушите му. Слагаш го и той остава, без да помръдне достатъчно дълго за да го видят всички.

— Сигурно си мислеше, че ще паднеш в дъжда от куршуми, с който си очаквал полицаите да те повалят, но си остана до самия горчив край. Дори оцеля, докато те вкарват и в тази барака. Даже самият ти нямаш представа колко си сръчен, Уес.

— Извърших велико дело — каза Уесли звънливо — и ще върша още по-велики неща в бъдеще!

— Не забравяй, че всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб.

— Не ми пука, лейтенант Делмонико! Аз съм отмъстителят на моя народ, застрелях човека, който изнасилваше и убиваше нашите момичета. Аз съм герой и настоявам на мен да се гледа по този начин.

— О, Уес, ти си пропиля живота, не го ли осъзнаваш? Откъде ти хрумна тази идея — от Джак Руби? Да не мислиш, че щях да те оставя да умреш като него? Ти си толкова способен! И което е по-жалко, ако наистина ме беше послушал, тогава наистина можеше да промениш съдбата на твоя народ. Но не, ти не можеш да чакаш. Да се убива е лесно, Уес. Всеки може да убива. За мен това значи интелигентност малко над тази на растенията. Чарлз Понсонби сигурно щеше да влезе в затвора до края на живота си. А ти само го освободи.

— Той ли беше? Доктор Чък Понсонби? Виж ти! Значи все пак човек от „Хъг“. Нищо не разбирате, лейтенант. Той беше само средство за постигане на крайната ми цел. Даде ми възможност да се превърна в мъченик. Не ми пука дали щеше да живее, или да умре. Аз съм този, който трябва да страда и така ще стане.

Когато отведоха Уесли ле Клерк към ареста, долетя Силвестри, който ядно дъвчеше пурата си.

— Още един човек, когото непрекъснато трябва да наблюдаваме — изръмжа. — Ако го оставим да се самоубие, тогава ще загазим.

— Той е много интелигентен, освен това е изключително сръчен. Няма да е достатъчно да му вземем колана и всичко, което може да нареже на ленти, за да не го направи, ако го е решил. Но аз не мисля, че има такова намерение. Уесли иска публичност.

Влязоха в асансьора.

— Какво ще правим с госпожица Клеър Понсонби? — попита Кармайн.

— Сваляме обвиненията и я освобождаваме. Така каза прокурорът. Ведро със сухи листа не е достатъчно доказателство да я арестуваме, да не говорим за обвинение. Единственото, което можем да направим, е да й забраним да напуска окръг Холоуман за известно време. — Бузестото му лице се изкриви като бебе, което има колики. — Този случай е мъчение от началото до края! Толкова красиви и непорочни млади момичета умряха, а няма кой да донесе възмездие. И какво да кажа на семействата за главите?

— Главите поне ще накарат семействата да спрат да се надяват, Джон. Да не знаеш, е по-страшно и от най-страшната истина — каза Кармайн, когато излизаха от асансьора. — Къде е Клеър?

— Върнахме я в същия кабинет, в който беше и преди.

— Имаш ли нещо против да поговоря с нея?

— Дали имам нещо против!? Моля! Не искам да виждам тази кучка!

Беше се настанила в едно кресло, а Биди лежеше в краката й и не обръщаше внимание на двете смутени млади жени, на които бе наредено да не отделят очи от Клеър. Тъй като не виждаше, това изглеждаше като непростима намеса в личното й пространство.

— А, лейтенант Делмонико! — възкликна тя и се изправи на креслото, когато той влезе.

— Този път моторът на колата не ме издаде. Как ме познахте, госпожице Понсонби?

На лицето й се появи неискрена усмивка, която я направи да изглежда стара, лукава, превзета и достойна за съжаление. Нещо в изражението й предизвика едно от онези внезапни прозрения, които бяха жизненоважни за полицейската му кариера. То му подсказваше, че тя е вторият Призрак. О, Патси, Патси, намери ми нещо, което да я свърже със залата за мъчения! Намери ми снимка или филмче, на което двамата с Чък изнасилват и убиват. Дръж се като зрял човек, Кармайн! Няма нищо такова. Единственото, което пазят за спомен са главите. За какво му е на сляп човек снимка или филмова лента? Но пък от друга страна, за какво му е и глава?