Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

— Съжалявам, но трябваше да махнат миризмата. Предлагам ти да притиснеш губернатора за още няколко медала, Джон. И за голяма церемония.

Съдът на Холоуман се намираше на улица „Седар“, до парка до областната административна сграда, но братът и сестрата Понсонби не можеха да го извървят пеша. Няколко прозорливи журналисти и фотографи стояха пред входа на участъка, когато изведоха Понсонби с кърпа на главата, със закопчан отгоре до долу дъждобран. Някой му беше сложил предвидливо безопасна игла при последното копче на коленете, за да е сигурен, че няма да се разтвори случайно. Щом стъпи на тротоара, Понсонби започна да се дърпа от ескортиращите го полицаи, но не за да избяга, а за да си свали кърпата от главата. Най-накрая успяха да го вкарат в полицейската кола с решетката, но с открито лице. Последва канонада от светкавици. Когато колата замина, се появи Биди, която водеше Клеър. Тя също като брат си не позволи да й покрият главата. Придружаващите я полицаи бяха подчертано любезни с нея, а превозното средство, което я откара до съседната улица, където се намираше съдът, беше голям линкълн, официалната кола на Силвестри.

Хората около съдебната палата бяха толкова много, че се наложи да отклонят движението от улица „Седар“. Кордон от полицаи с пушки се огъваше под напора на тълпата, която се опитваха да удържат, после пак се връщаха напред. Може би половината от насъбралите се бяха чернокожи, но и останалата половина беше също толкова гневна като тях. Журналистите стояха зад кордона. Операторите бяха вдигнали камерите на рамо, фотографите щракаха автоматичните си апарати, радиорепортери говореха бързо на микрофоните, същото правеше и водещият на новините по Канал 6. Един от журналистите беше дребен чернокож с огромно яке. Той си проправяше път, като се усмихваше и се извиняваше, а ръцете му бяха под якето, за да се предпазват от студа.

Когато изведоха Чарлз Понсонби от полицейската кола, репортерите се завтекоха към него, дребничкият чернокож беше най-отпред. Извади тънката си черна ръка изпод якето, вдигна я към главата си и сложи на нея странна шапка с бяла картонена лента, на която пишеше с черни букви: „Страдахме достатъчно“. Всички очи се обърнаха към шапката му, дори тези на Чарлз Понсонби. Никой не видя другата ръка на Уесли ле Клерк, в която стискаше черен евтин пистолет. Пусна четири куршума в гърдите и корема на Чарлз Понсонби, преди най-близките полицаи да успеят да извадят оръжията си. Но не беше покосен от стрелбата им, защото Кармайн скочи и го скри с тялото си, като крещеше:

— Не стреляйте!

И всичко това се предаваше по телевизията, всяка секунда от събитието излезе в ефир — от слагането на шапката с надпис „Страдахме достатъчно“ до учудения поглед на Чарлз Понсонби и самоубийствения скок на Кармайн. Мохамед ел Неср и другарите му гледаха всичко от екрана онемели. След това Мохамед се сви в креслото си и вдигна екзалтирано ръка.

— Уесли, мой човек, ти ни даде нашия мъченик! А този тъпак Делмонико те спаси и сега ще те пратят на съд. Леле, какъв процес ни чака!

— Искаш да кажеш — Али — каза Хасан, който нищо не разбираше.

— Не, отсега нататък той е Уесли ле Клерк. Трябва да изглежда все едно е действал от името на всички чернокожи, не само от името на „Черната бригада“. И ние ще се постараем да е точно така.

Това се случи две минути преди момента, в който се очакваше да пристигне колата с Клеър Понсонби, така че тя не стана свидетел на смъртта на брат си. Отначало бе притисната сред движещо се море от тела, после полицията успя да разчисти място за линкълна да обърне по улица „Седар“ и се върне в сградата на Областната администрация.

— Господи, Кармайн, да не си се побъркал? — попита Дани Марсиано с пребледняло лице и целия разтреперан. — Моите момчета са с автоматични пистолети, могат да застрелят и папата!

— Е, имах късмет, че не застреляха мен. А което е по-важно, Дани, никой заблуден куршум не улучи някой оператор и не уби Дай Джоунс — какво щеше да прави Холоуман без нейната неделна клюкарска колонка?

— Да, знам защо го направи, те също — поне това им признай. Трябва да отида да разпръсна тълпата.

Патрик беше коленичил до отметнатата назад, глава на Чарлз Понсонби. На изпитото лице с изострени черти се беше запечатало изражение на силен гняв. Под тялото му се разливаше кръв, но струйката постепенно изтъняваше.

— Мъртъв ли е? — попита Кармайн, като се наведе.

— Да. — Патрик прокара ръката си над изцъклените, невярващи очи и ги затвори. — Така поне е сигурно, че няма да излезе на свобода, а съм сигурен, че адът го чака.