Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

Четвъртък, 3 март 1966 г.

Поради причини, върху които не му се искаше да се задълбочава, Уесли ле Клерк никога не можеше да мисли за себе си като за Али ел Кади в къщата на леля си. Затова не друг, а Уесли ле Клерк се измъкна от леглото в шест сутринта. Леля Селест настояваше за това. Разпери си килимчето, каза си молитвите и отиде в банята за така наречените „трите «и»-та“ — да се изкъпе, избръсне и изходи.

Митингът на Мохамед беше напълно подготвен, пък и Мохамед му каза, че трябва да бъде образцов служител на фабриката за хирургически инструменти „Парсън“, както и негов шпионин в „Хъг“. На работното си място Уесли беше преминал от правенето на екартьори към инструменти за микрохирургия и шефът му говореше за специално обучение, след което Уесли ще може да прави подобрения и дори да измисля инструменти. Федералното правителство много се стараеше да дава равен шанс на всички в трудовата заетост и един талантлив чернокож работник беше безценен по много повече причини, отколкото добрата си работа. Той също така беше част от статистика, с която можеше да бъде впечатлен Конгреса. Но нищо от това нямаше значение за гневния Уесли, който изгаряше от нетърпение да мъсти за своите хора сега, не в някакво необозримо бъдеще, когато ще има парче хартия, удостоверяващо, че е адвокат, с което можеше да си избърше задника.

Отис тъкмо тръгваше към „Хъг“, когато Уесли влезе в кухнята. Леля Селест си правеше маникюр, поддържаше ноктите си дълги, яркочервени и доста заострени, за да подчертават дългите й тънки пръсти. Радиото работеше силно. Тя го спря и стана да сервира закуска на Уесли от портокалов сок, корнфлейкс и препечена филийка.

— Арестували са Чудовището от Кънетикът — каза тя, докато мажеше маргарин на филийката.

Лъжицата на Уесли пльосна във воднистия корнфлейкс и опръска масата.

— Какво!? — попита и избърса млякото, преди тя да види какво е направил.

— Арестували са Чудовището от Кънетикът преди петнайсет минути. Само за това говорят по новините, още дори не са пуснали песен.

— Кой е той? От „Хъг“ ли е?

— Не казват.

Пресегна се и пусна радиото.

— Значи сега ще чуя за него?

— Предполагам — отвърна тя и се върна към ноктите си.

Уесли изслуша бюлетина със затаен дъх, не можеше да повярва на ушите си. Въпреки че не разкриха самоличността на Чудовището, радио WHMN имаше информация, че е високопоставен професионалист, лекар, който имал съучастничка. Двамата щели да застанат пред съдия Дъглъс Туейтис в Окръжния съд на Холоуман в девет сутринта, за да им бъде повдигнато обвинение и да бъде уточнена гаранцията им.

— Уес? Уес? Уес!

— Ъ? Да, лельо?

— Добре ли си? Нали няма да ми припаднеш сега? Едно болно сърце в семейството ни е достатъчно.

— Не, не, лельо, добре съм, честно. — Целуна я по бузата и отиде в стаята си, за да си сложи най-широкото яке, ръкавици и плетената шапка. Въпреки че денят беше слънчев, температурата не беше много над нулата.

Когато пристигна на Петнайсета улица №18, намери Мохамед и шестимата му най-приближени мъже доста паникьосани. Имаха само три дни да променят темата на митинга и да извлекат дивиденти от този неочакван обрат. Кой да си представи, че некомпетентните куки ще стигнат до арест?

Уесли мина покрай тях с угодническа извинителна усмивка и влезе в помещението, което Мохамед наричаше „стаята за медитация“. На Уесли му приличаше повече на барутен погреб. Стените бяха плътно покрити с полици, на които имаше пушки, автомати и карабини. Пистолетите бяха складирани в множество метални шкафове, взети от оръжеен магазин. Чекмеджетата им бяха специално направени за излагане на пистолети. По пода навсякъде имаше високи купчини кутии с амуниции.

Въпреки оръжията, а може би точно заради тях, това беше най-спокойното място в цялата къща и там имаше точно това, от което в момента Уесли се нуждаеше — маса, стол, бял картон, бои, писалки, четки, линийки, ножица и резачка за хартия. Уесли взе един картон 45 на 75 сантиметра и отцепи двайсетсантиметрова ивица, отряза я с макетно ножче, което плъзгаше по линийка. Нямаше много място за послание, но неговото щеше да бъде кратко. Черни букви на бял фон. И къде беше екипът за хокей на разглезения син на Мохамед? Беше го видял да се търкаля някъде, защото след като хлапето откри Аллах, вече не искаше да става хокейна звезда. Последният му каприз беше високият скок, искаше да бие някакъв шампион в гимназия „Травис“.

— Хей, Али? Работа ли имаш, човече? — попита Мохамед, когато влезе.