Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

— Изхвърлял е всички чаршафи и покривки след всяка от жертвите — каза Патрик и сви устни.

— Виж това, Патси — Кармайн дръпна една завеса.

Някой извика от стълбището:

— Лейтенант, знаем името на жертвата! Делис Мартин, ученичка в девическото католическо училище „Стела Марис“.

— Значи не му е трябвала кола — каза Кармайн на Патрик. — „Стела Марис“ е на по-малко от километър оттук. Донесъл е момичето на рамо пеша.

— Искал е да привлече вниманието към себе си, като отвлече жертвата си толкова близо до „Понсонби Лейн“ — коментира Патрик.

— В известен смисъл е така, но не, не това е била целта му. Знаел е, че следим всички служители на „Хъг“, така че защо да подозираме точно него? До края е вярвал, че тунелът е неговата малка тайна. А сега ще дойдеш ли да погледнеш това, Патси? Виж го!

Кармайн дръпна изгладена бяла копринена завеса и зад нея се показа ниша, облицована в полиран бял мрамор. На приличащата на олтар маса имаше два еднакви свещника с чисто нови бели свещи, а между тях лежеше сребърен поднос с красиво избродирана покривка, който очакваше да бъде запълнен. Вероятно с жертвено животно.

На стената над масата имаше четири полици, на всяка една от горните две бяха поставени по шест глави. Още две стояха на третата, а четвъртата беше празна. Главите не бяха замразени. Не бяха и в стъкленици с формалин. Бяха запечатани в плътни пластмасови кубове като пеперуди в кехлибар.

— Имал е проблеми с костите — каза Патрик и стисна юмруци, за да спре да трепери. — Вижда се как е ставал все по-добър с практиката. Първите шест са ужасни! Сложил им е скоби, за да ги държи изправени в калъпа, докато налива разтопената пластмаса, пооправял ги е и пак е наливал. Направил е пробив на седмата, вероятно е измислил начин да втвърди косата като камък. Тогава е можел да налива пластмасата наведнъж в калъпа. Искам да знам как се е справил с анаеробното разлагане, но съм готов да се обзаложа, че е изваждал мозъците и е пълнел мозъчните кутии с формалинов гел. Вратовете са залепени под изисканите златни набрани яки. — На Патрик изведнъж му се повдигна, но с усилие успя да се овладее. — Гади ми се.

— Знам, че течната пластмаса е изключително скъпа, но не знаех, че в нея запечатват такива големи неща — каза Кармайн. — Но дори Розита Есперанца изглежда добре запазена в нея.

— Няма значение какво казват указанията от производителя. Тези четиринайсет сувенира ни показват, че Чарлз Понсонби е владеел техниката си до съвършенство. Освен това калъпът е пестелив, не много по-голям от главите. Литър пластмаса е предостатъчен.

— Превръща трофеите си в сувенирни пеперуди.

Двама криминалисти бяха дошли да огледат, но не се задържаха дълго. Тяхната работа беше да вземат главите и да ги опаковат като доказателства, но преди това всеки сантиметър трябваше да бъде фотографиран, описан в схеми и каталогизиран.

— Да погледнем в банята — предложи Патрик.

— Довел е Делис Мартин, хвърлил я е на леглото и след това е отишъл да си вземе душ. Ето това са дрехите, които е носил.

Беше черен каучуков водолазен костюм, но за плитки гмуркания, тънък и лек. Понсонби му беше свалил цветните ленти и беше премахнал блясъка му. Чифт равни гумени ботуши бяха сложени прилежно един до друг на пода, тънките черни гумени ръкавици бяха сгънати внимателно на табуретката.

— Много са еластични — каза Кармайн, докато огъваше единия ботуш в облечените си с ръкавици ръце. — Може да е пълен провал като учен, но като убиец Понсонби е феноменален. — И върна ботуша, откъдето го беше взел.

Върнаха се в голямата стая, където Пол и Люк бяха започнали да снимат. Чакаха ги дни работа по многото задачи, които Патрик щеше да им постави.

— Главите са достатъчно доказателство, за да го обвиним и за четиринайсетте убийства — каза Кармайн, като дръпна обратно завесата. — Странно е, че ги е държал на такова видно място, но изглежда не му е хрумвало, че някой може да намери скривалището му. Понсонби отива на електрическия стол. Другият вариант е да получи четиринайсет доживотни присъди. Надявам се нашият Призрак да умре в затвора и всеки ден да му се изреждат всички съкилийници. Ох, как ще го мразят!

— Приятна мисъл, но ти не по-зле от мен знаеш, че надзирателите ще го сложат в самостоятелна килия.

— Да, за съжаление, така е. Просто искам той да страда, Патси. Какво е смъртта — вечен сън. А изолаторът в затвора е възможност да четеш книги на спокойствие.