Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

Бяха се разбрали Кармайн да последва Понсонби, а Кори и Ейб да останат край вратата на тунела. Гледаше със затаен дъх как силуетът се изправя в цял ръст. Беше толкова тъмен, че трудно се различаваше в тази нощ без луна и звезди. „В какво беше облечен?“ — запита се Кармайн. Дори лицето му не се виждаше. После силуетът закрачи тихо, почти без да шумоли по горския килим. Кармайн също беше облечен в черно, беше си почернил и лицето и носеше спортни обувки, но не се осмеляваше да се приближи прекалено до него. Спазваше дистанция от поне пет метра, като се молеше шапката на главата на Понсонби да затруднява слуха му.

Понсонби слезе надолу по склона към кръглия паркинг, с който завършваше „Диър Лейн“. Преди да стигне до него, зави по посока на шосе 133, все още скрит в гората, която от тази страна продължаваше чак до шосето. Когато теренът се изравни, на Кармайн му стана по-трудно да вижда обекта си. Изкуши се да се отклони от маршрута му и да го изпревари, но пестеливостта на Община Холоуман го лиши от тази възможност. Чакъл.

От него се лееше пот и му влизаше в очите. Избърса я бързо, но когато пак вдигна поглед, силуетът вече го нямаше там, където го видя за последен път, преди да си приближи ръката съм лицето. Кармайн беше сигурен, че Понсонби не е усетил, че го следят. Просто лоша шега на случайността. Беше оставил вратата на тунела си отворена. Ако се бе усетил, че е следен, веднага щеше да се върне при нея, а той определено не бе поел в тази посока. Все още вървеше към шосе 133, скрит в мрака.

Кармайн направи най-разумното нещо в тази ситуация — пое по чакъла и побягна с всички сили към невзрачния крайслер, паркиран на ъгъла на „Диър Лейн“.

— Излезе, но го изгубих от поглед — каза на Марсиано и Патрик, като се качи в колата и затвори внимателно вратата. — Много точно сме го кръстили Призрака. Облечен е от глава до пети в черно, не издава никакви звуци и сигурно има по-добро зрение от орел. Освен това изглежда познава всеки сантиметър от гората. Повече нищо не можем да направим. Трябва да го изчакаме да се върне с някое ужасено нещастно момиче. Господи, не ми се ще да рискуваме толкова!

— Имаш ли някаква информация от радиостанциите? — попита Марсиано.

— Не, защото не знаем с какво превозно средство е. Може да има на таблото си устройство, с което да прихваща нашите честоти. Изчакайте аз да ви се обадя по двуканалната радиостанция, когато той се върне при тунела, стойте десет минути и тогава вие и всички останали заобиколете къщата. Така ми се струва най-добре.

Кармайн слезе от колата и пое през дърветата обратно към паркинга, а после и към скривалището горе.

— Изгубих го, остава ни само да чакаме.

— Не може да е много далеч — каза Кори тихо. — Късно му е да ходи по-далеч от Холоуман.

Когато Понсонби се върна към пет сутринта, беше по-лесен за виждане. Въпреки че тялото, метнато на рамото му, беше увито в нещо черно, то му придаваше повече обем и правеше стъпките му по-шумни. Не дойде от „Диър Лейн“, а приближи към отворената врата отстрани, хвърли товара си на земята пред дупката и се вмъкна в нея, а след това придърпа и вързопа след себе си. Вратата се затвори, очевидно управлявана с лост, и в нощта останаха да се чуват само обичайните горски шумове.

Пръстът на Кармайн беше на бутона на радиостанцията му и той се канеше да предупреди Марсиано, когато чу нещо и замръзна, като сбута и колегите си да не мърдат. Друг силует се появи над билото и заслиза към вратата. Пред него вървеше тежко дишащо настръхнало и унило куче, разкъсвано между задълженията си на водач и непоносимата воня на скункс. Клеър Понсонби. Носеше голямо ведро и гребло. Биди нямаше търпение да се махне оттук, скимтеше и опъваше каишката, а жената не я пускаше, въпреки че другата й ръка бе заета и нямаше как да си помогне да я държи здраво, само се опитваше да убеди кучето да остане. Първо прикри вратата с шума, като придърпа с гребло отместените при отварянето листа, след това изсипа от ведрото още листа и пак приглади с греблото. Най-накрая се отказа да се бори с кучето, сви рамене, обърна се и остави Биди да я тегли нагоре по склона.

— Какво да правим сега? — попита Ейб, когато шумът от стъпките й заглъхна напълно.

— Даваме й време да се върне до къщата, след това се обаждаме на останалите, както се уговорихме.

— Как е знаела къде е уликата, за да я скрие? — попита Кори.

— Да разберем — отвърна Кармайн, стана и отиде до замаскираната врата. — Мисля, че е това. — Повдигна с крак парче водопроводна тръба, която по всичко личеше, бе боядисана в мръснокафяво, макар че нямаше как да са сигурни при липсата на светлина. — Кучето знае пътя до вратата, но не може да й каже, че са стигнали. Когато се натъкне на тръбата, знае, че е до горния ръб. След това е лесно. Или пък би било при други обстоятелства. Тази нощ трябваше да се оправя с полудяло куче и вие видяхте, че за малко да я събори.