Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

— Значи, ако има втори Призрак, то ние не го познаваме.

— Засега — да — заключи Кармайн.

Сряда, 2 март 1966 г.

Нощите след понеделник и вторник минаха без инциденти, ако не броим непрекъснатите ругатни на Ейб и Кори. Обливането с воня от скункс беше изпитание, граничещо с мъчението, защото нямаше мозък на света, който да се отклони от естествено програмираната си реакция към миризмите, независимо дали бяха ужасни, или приятни, а именно — да ги изключи от възприятията си след известно време. Но миризмата на скункс оставаше и се пропиваше, тя беше най-дълбоката обонятелна яма. Само привързаността им към Кармайн ги убеди да се съгласят, но след като си нанесоха секрета, вече съжаляваха горчиво. За радост старата вана в областната административна сграда беше достатъчно голяма да побере двама души едновременно, иначе едно много старо приятелство беше на път да се разпадне.

Времето продължаваше да се оправя и температурите бяха над нулата — идеално време за отвличане. Никакъв дъжд или вятър.

Кармайн се беше опитал да обмисли всички възможности. Освен че тримата с Ейб и Кори се бяха скрили на незабележимо място, от което имаха добра видимост към вратата на тунела, бяха поставили необозначени полицейски коли на всеки ъгъл на „Диър Лейн“ и „Понсонби Лейн“, една пред входа за рецепцията на „Майор Минор“, една до мястото, където бе дежурил Кармайн преди месец и още коли на шосе 133. Те бяха по-скоро за ефект. Понсонби щеше да ги очаква, защото трябва да е видял превозните средства на „Диър Лейн“ преди трийсет дни. Истинските съгледвачи бяха скрити над алеите към четирите къщи на „Диър Лейн“. На тях все още нямаше паркирани коли. Кармайн предположи, че колата, която Понсонби ползваше, сигурно вече е далеч оттук по шосе 133. И не беше една от колите в гаража му, комбито или червеният мустанг кабрио. Преди месец те не напуснаха дома му и сега пак си бяха там. Може би съучастникът му осигуряваше транспорта? Във всеки случай Понсонби отиваше пеша до мястото на срещата им.

— Поне ви дадохме щипки за носа — успокояваше колегите си Кармайн, докато тримата пълзяха нагоре по склона, сигурни, че Понсонби още не се е прибрал от работа. — Аз може да не съм намазан със секрет от скункс, но ми се налага да мириша вас двамата. Боже, ако знаете само как воните!

— Дишането през устата не помага много — оплака се Кори. — Чувствам тази гадост с езика си! И чак сега разбирам защо подлудява кучетата.

Като се възползваха от уменията на любителя орнитолог Пийт Евънс от техния участък, си построиха добро скривалище на пет-шест метра от вратата, пред което нямаше дървета, които да им пречат на видимостта. Тримата лежаха по корем, но можеха от време на време да се редуват да се претърколят на една страна, за да не им се схванат мускулите. Един беше достатъчен да държи под око вратата, докато другите двама бяха в пълна готовност.

Оказа се, че няма предупредителни устройства, дори не бе опънал въже ниско долу. Макар че се спъна точно там, Кармайн не вярваше в тази възможност. Понсонби беше сигурен, че никой не знае за тунела му. Надменността му в това отношение беше интересна, сякаш живееше в друга душа, независима от доктор Чарлз Понсонби изследователя и бонвивана. Всъщност Понсонби беше истинско стълпотворение от противоречия — страхуваше се да пипа плъхове, но не се боеше от полицейско преследване.

Докато чакаше през дългите скучни часове, Кармайн разсъждаваше върху тунела. Кой го бе направил? Откога го имаше? Макар че скъсяваше пътя, който иначе минаваше над билото, сигурно беше поне триста метра дълъг, а може би и повече. Дори да беше толкова тесен, че през него да може да се минава само пълзейки по корем, какво се бе случило с пръстта и камъните, извадени оттам? Кънетикът беше щатът на каменните стени, защото фермерите бяха разчистили всички камъни от полетата си, докато оряха. Колко тона пръст и малки камъни бяха изринати при прокопаването на тунела? Сто? Двеста? Как се вентилираше, защото трябваше да има вентилация. Дали дървесината за подпорите не е дошла от онези два стари хамбара от северната част на щата Ню Йорк?

Към два часа на тази облачна нощ се чу слаб звук, поскърцване, което постепенно се увеличаваше, после премина в престъргване на добре смазани панти, в които бе попаднала малко пръст. Листата сега бяха по-сухи, отколкото когато Кармайн падна, и изригнаха като фонтан при отварянето на вратата към тримата криещи се мъже. Силуетът, изникнал от черната дупка, беше също толкова черен. Застина клекнал, издаде тих звук на отвращение от силната миризма на скункс, която се носеше към него. Показа се и главата на кучето, която след малко изчезна обратно. Биди нямаше да стои на пост тази нощ. Чуха как Понсонби я подканя да излезе, но тя не се появи. Миришеше на скункс.