Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

Тъй като вече умираше от глад, а и му трябваше още малко време да помисли, Кармайн обядва в „Малволио“, преди да събере колегите си.

— Сега вече разбирам напълно значението на старото клише — каза той, когато и последният човек, Патрик, влезе в кабинета на Силвестри.

— На кое клише? — попита Патрик и седна.

— Бременен с новини.

— Тук са вече три опитни акушерки, така че — раждай.

Думите му бяха ясни, подредбата на събитията логична и правилна. Кармайн преведе слушателите си стъпка по стъпка през събитията, които се случиха след срещата му с Елиза Смит.

— Всичко тръгна от нея, от това какво каза и как го каза. Тя беше моят катализатор. А кулминацията настъпи, когато паднах, докато слизах по хълма — това се казва късмет! Доста ми провървя в това разследване — каза той накрая и изчака слушателите му да си затворят зяпналите усти.

— Не, не е късмет — опроверга го Патрик със светнали очи, — а страшен магарешки инат, Кармайн. Кой друг би си направил труда да провери историята с Ленард Понсонби? И кой друг би си направил труда да разглежда кутия с веществени доказателства отпреди трийсет и шест години? Тръгна по следите на неразкрито престъпление, защото ти си единственият човек, за когото се сещам, който знае, че ако светкавицата падне два пъти върху една и съща къща, там има нещо, което я привлича.

— Това е мило, Патси, но то не е достатъчно за пред съдия Дъглъс Туейтис. Намерих истинското доказателство заради чист късмет, като се подхлъзнах на хълма.

— Не, Кармайн. Падането може и да е било случайно, но находката ти не е. Всеки друг би станал, би се изтупал — Патрик махна няколко изсъхнали листа от съсипаното сако на Кармайн — и би закуцукал надолу. Ти намери вратата, защото мозъкът ти е регистрирал странен шум, а не защото, като си паднал, си изровил вратата. А и въобще не би се озовал на хълма, ако не беше намерил нашето лице на снимката, правена през 1928. Хайде, поеми поне част от заслугите!

— Добре, добре! — извика Кармайн и разпери ръце. — По-важното е да решим какво да правим оттук нататък.

Въздухът в кабинета на Силвестри видимо затрепери от въодушевление, облекчение и прекрасната неподправена радост, която всички излъчват в мига, в който някой случай се разплете. Още повече случаят с Призраците, толкова мрачен, толкова зловещ и така мъчително проточил се. Без значение какви трудности предстояха — а те бяха врели и кипели и знаеха, че такива ще има — имаха отговора, който щеше да ги придвижи напред и който им подсказваше, че краят е близо.

— Първо, не можем да приемем за даденост, че съдебната система ще е на наша страна — каза Силвесри, захапал пурата си. — Не искам да провалим случая заради глупава техническа грешка, защото точно техническите грешки неговата защита ще припише на полицията. Да не се заблуждаваме, ние сме хората, които обикновено замерят с яйца. Това ще бъде голям процес, ще се отразява в цялата страна. Което означава, че защитата на Понсонби няма да се състои от евтини адвокати мошеници, дори да нямат пари. Всеки зализан адвокат, който знае къде е Кънетикът и поне малко федерално право, ще се бори със зъби и нокти да влезе в екипа, който ще защитава Понсонби. И ще ни обстрелва с развалени яйца. Не можем да си позволим нито една грешка.

— Искаш да кажеш, Джон, че ако сега вземем съдебна заповед и нахлуем в тунела на Понсонби, ще намерим нещо, което прилича на операционна в къщата на лекар — каза Патрик. — И аз като Кармайн никога не съм вярвал, че този звяр има окъпана в кръв и мръсотия зала за мъчения. Той има операционна. И ако е само наполовина толкова внимателен да не оставя следи в операционната си, колкото е с жертвите си, можем да се окажем с празни ръце. Правилно ли съм те разбрал?

— Да — каза Силвестри.

— Никакви грешки — повтори Марсиано. — Нито една дори.

— А ние вече направихме купища — добави Кармайн.

Настъпи тишина. Въодушевлението се беше изпарило напълно. Накрая Марсиано изсумтя развълнувано и заговори:

— Щом останалите не искат, тогава аз ще го кажа. Трябва да хванем Понсонби на местопрестъплението. И щом се налага, ще го направим.

— О, Дани, за бога! — извика Кармайн. — Да застрашим живота на още едно момиче? Да я подложим на ужаса да бъде отвлечена от този психопат? Аз не бих го направил! Отказвам да го направя!

— Ще се уплаши, така е, но ще се оправи. Вече знаем кой е, нали така? Знаем как действа. Ще следим само него, няма нужда да следим някого другиго.