Колийн Маккълоу - Колекционерът на пеперуди

И откъде беше толкова сигурен? Кармайн не оставяше непроверена информация, а слепотата на Клеър беше препъникамък по неговия път. Понякога ползваше услугите на надзирателката в затвора Кари Толбойс, която едва свързваше двата края, за да издържа многообещаващия си син, и затова приемаше допълнителна работа в свободното си време. Кари имаше таланта да играе роли толкова убедително, че хората често й казваха това, което не бива. Кармайн изпрати Кари при офталмолога на Клеър, прочутия Картър Холт. Версията й беше, че иска да дари пари за лечението на ретинитис пигментоза, тъй като скъпата й приятелка Клеър Понсонби страдала от нея, преди напълно да ослепее. Той каза, че още помнел деня, в който Клеър дошла при него с отлепване и на двете ретини — какъв рядък случай, и двете очи да помръкнат изведнъж! Първият му голям случай, но за съжаление не беше по силите му да помогне. Но нали в днешно време може да се лекува, запротестирала Кари. Разбира се, казал доктор Холт. Клеър Понсонби обаче била нелечимо сляпа за цял живот. Беше й преглеждал очите и лично се убедил в това. Колко тъжно!

Кармайн гледаше как сляпата Клеър говори оживено с Чък, който слезе от стълбата, хвана сестра си за ръка и я отведе вътре през верандата. Кучето ги последва. След това се чуха приглушени акорди на симфония от Брамс. Братът и сестрата се бяха наситили на чистия въздух, представлението свърши. Макар че… Чакай малко! О, да, разбира се. Чък излезе, събра си инструментите и ги занесе заедно със стълбата в гаража, после се върна в къщата. Очевидно обичаше всичко да си е на мястото, но дали имаше фикс идеи?

Кармайн пусна бинокъла и се обърна, за да поеме обратно надолу към „Диър Лейн“. Беше му по-трудно да слиза по дебелия слой хлъзгави гниещи листа, а елените още не бяха направили пътеки, но до лятото ще са свършили тази работа. Потънал в мисли за Чарлз Понсонби и противоречията в него, Кармайн забърза нетърпелив да се прибере в кабинета си и спокойно да обмисли подреждащия се пъзел. А също така и да обядва в „Малволио“.

В следващия миг краката му изгубиха контрол и той полетя напред с разперени ръце, готови да поемат тежестта на падането. Посрещна земята с длани, строполи се с глухо тупване и около него се разхвърчаха облаци мокри залепнали листа. Плъзна се напред, отчаяно опитваше се да се хване за нещо, но инерцията му намаля и той се спря. Ръцете му бяха изровили две успоредни следи дълбоко в почвата. Изруга тихо, претърколи се и се изправи. Чувстваше парене на ожулените места, но с облекчение откри, че не се е наранил много. „Колко глупаво, Кармайн, колко глупаво! Потъна в мисли и забрави да си гледаш в краката, идиот такъв.“

Само че защо чу глух звук, като падна? Стана му любопитно, съвсем в негов стил. Клекна и започна да копае една от следите, които дланите му бяха оставили. На петнайсет сантиметра по-надолу откри дъска. Продължи да копае трескаво, отместваше листата, докато най-накрая пред очите му се откри стара дървена врата, най-вероятно към землянка.

О, Боже! Изведнъж изтръпна и започна да връща листата обратно, където си бяха. Притискаше ги надолу, потупваше ги да се слегнат, а по челото му изби пот и едвам си поемаше дъх. Когато се увери, че е заличил следите от падането си, седна, отметна глава и прецени резултата от усилието си. Не, не беше достатъчно добре. Ако някой огледа мястото по-внимателно, ще забележи. Свали си сакото и с него събра още паднали листа трийсет метра по-далеч. Донесе ги и ги пръсна, после сложи якето на земята и започна да замазва с него всяка следа от разбъркването. Накрая едвам си поемаше дъх, но беше доволен, че никой няма да разбере какво се е случило. А сега изчезвай оттук, Кармайн! Пое надолу на колене, като пръскаше листа след себе си. Стана прав чак когато беше почти до паркинга. Ако имаше късмет, елените щяха да минат над следите му в неспирното си търсене на оскъдната храна през зимата.

Качи се във форда и се замоли острият слух на Клеър да не се простира чак до бумтящия по „Диър Лейн“ мотор на колата му. Натисна леко с крак педала на газта и кара до завоя на първа. Част от него изгаряше да каже новината на Силвестри, Марсиано и Патрик, но реши да не им се обажда от любовното убежище „Майор Минор“ и да изпорти цялата работа. Най-добре да завие на североизток и да се върне по пътя, откъдето дойде. Нямаше да му стане нищо, ако почака малко.

Не е била чак толкова дълга разходката ти при трийсет градуса под нулата, Чъки! И нямаш нужда от фенерче по склона зад къщата, защото имаш тунел, който излиза в подножието на резервата. Някой — може би ти или някой преди теб — е изкопал този проход под хълма, за да скъси разстоянието. Тук, в Кънетикът, на стотици километри от границата между свободните и робските щати, този тунел със сигурност не е изкопан от бягащи от господарите си негри. Според мен ти си го изкопал, Чъки. В нощта, когато отвлече Фейт Хоури, е трябвало само да внимаваш как ще излезеш. Когато си се върнал с нея, нас вече ни е нямало наоколо. Това беше една от грешките ни. Трябваше да продължим наблюдението. Но да не бъдем прекалено жестоки към себе си, нямаше да успеем да те хванем и като се връщаше. Наблюдавахме „Понсонби Лейн“ и къщата ти, не знаехме за тунела. Тогава извади късмет, Чъки. Но този път късметът е на наша страна. Вече знаем за тунела.