Дийн Кунц - Добрият

Очакванията на Тим се оправдаваха.

— Какво ще кажеш за кафе? Имам машина, която прави каквото поискаш: от капучино до класическо.

— Не, благодаря, много сте любезен. Искам да попитам за съседката, която живее на номер 1425, в бунгалото сред евкалиптите.

— Линда Пакит. Не знаех, че се кани да строи. Изглежда стабилен човек. Ще работиш спокойно с нея.

— Познавате ли мъжа й? Какво работи той?

— Не е омъжена. Живее сама.

— Значи е разведена?

— Доколкото знам — не. Ще събаря ли къщата, или ще я разширява?

— Не става дума за строеж — възрази Тим. — По личен въпрос е. Бихте ли й казали добра дума за мен?

Гъстите вежди литнаха и гумените устни се извиха в арка на доволство.

— Много неща съм бил, но не и сватовник.

Макар че би трябвало да предвиди подобен извод от въпросите си, Тим се изненада. Не беше излизал с жена от много време. Беше си внушил, че е изгубил звездите в очите и излъчването на феромони, които да подлъжат някого, че още е вътре в играта.

— Не, не е за това.

— Тя е доста привлекателна — отбеляза Макс.

— Честна дума, не е за това. Не я познавам, нито тя мен, но имаме… общ познат. Трябва да й предам нещо за него. Мисля, че ще иска да го чуе.

Гумените устни не се отпуснаха много. Макс не искаше да се раздели с ролята си на ангел хранител на любовта.

Тим си помисли, че хората гледат прекалено много филми. И започват да вярват, че всяка добра душа ще срещне своята лика-прилика. От много гледане на филми започват да вярват какво ли не и много често това е опасно.

— Тъжна работа — продължи Тим. — Нося лоши вести.

— За общия ви познат?

— Да. Той не е добре.

Не би могло да се каже, че това е лъжа. Парашутистът нямаше физически оплаквания, но психически явно имаше отклонения, а морално беше загнил.

Мисълта за смъртта изтри доволството от усмивката на Макс Ябовски. Устата му се сви в сурова гримаса и той кимна.

Тим очакваше да го попитат за името на общия познат. Щеше да му се наложи да излъже, че не иска да го казва, за да не разтревожи жената, преди да се срещнат, та да може да я утеши.

Всъщност истината бе, че той не знаеше никакво име.

Макс не попита нищо и на Тим му се размина неприятността да си измисля. С помръкнал поглед под свъсените гъсти вежди Макс пак предложи да направи кафе и отиде да се обади на жената.

Оформеният с касетки таван и ламперията на стените в антрето бяха потънали в мрак. На техния фон бялото на варовика на пода се открояваше така ярко, че създаваше илюзията за липса на каквато и да било опора, сякаш всеки момент той можеше да пропадне като човек, прекрачил навън от летящ самолет.

Два малки стола ограждаха от двете страни малка масичка, над която висеше огледало.

Той не погледна отражението си. Не искаше да срещне погледа си, за да не види жестоката истина, от която се опитваше да се абстрахира.

Срещнеше ли погледа си, той щеше да му каже какво го чака. Чакаше го нещото, дето цял живот идеше към него и щеше да продължава да се приближава, докато е жив.

Трябваше да се подготви. Но не му трябваше да се измъчва с мисли за него.

Някъде от вътрешността на къщата се дочуваше приглушеният глас на Макс, който говореше по телефона.

В центъра на антрето Тим стоеше изправен с чувството, че е увиснал от тъмния таван като чукче в звънец над зейналата въздушна яма, в онемяло предчувствие за предстоящия удар на съдбата.

Макс се върна и рече:

— Тя е готова да те изслуша. Не й казах нищо конкретно, само й дадох препоръка за теб.

— Благодаря. Извинявам се за безпокойството.

— Няма страшно. Само е малко странно.

— Да, така е.

— Защо приятелят ви не се обади на Линда да те представи? Нямаше да е нужно да й обяснява защо те праща.

— Не е никак добре и съзнанието му е замъглено — оправда се Тим. — Знае какво трябва да се направи, но вече не знае как да го направи.

— Това е според мен най-страшното, което може да ти се случи — каза Макс. — Да си загубиш мозъка, да не знаеш какво става.

— Такъв е животът — каза Тим. — На всички ни идва до главата.

Те си стиснаха ръцете и Макс го изпрати до входната площадка.

— Тя е добра жена. Дано това да не я измъчи много.

— Ще направя всичко каквото мога за нея — обеща Тим.

Той се върна обратно във форда си и подкара към бунгалото на Линда Пакит.

Тухлената настилка под формата на рибена кост върху пътеката, водеща към къщата, бе положена върху легло от пясък. Във въздуха ухаеше на евкалиптово масло, под краката му хрущяха сухи листа.