Дийн Кунц: Добрият

С всяка стъпка се чувстваше все по-притеснен. Времето изведнъж се забърза и той усети, че бедата наближава.

Изкачи се по стълбата и вратата се отвори. Жената го поздрави и попита:

— Ти ли си Тим?

— Да. Госпожа Пакит?

— Наричай ме Линда.

Под светлината на входната лампа очите й имаха цвета на египетско зелено.

— Майка ти трябва страшно да се е измъчила девет месеца да те разнася насам и натам — закачи го тя.

— Тогава съм бил по-малък.

Тя се отдръпна от вратата и каза:

— Наведи се и влизай.

Той прекрачи през прага и от този миг всичко се промени за него.

Дървеният под се разливаше от стена до стена с топлото сияние на златен мед и придаваше на скромния хол простор и кротко величие.

Бунгалото, построено през 30-те години на двадесетия век, беше или изрядно поддържано, или реставрирано. Малката камина и декоративните свещници от двете й страни бяха семпли, но елегантни представители на стила арт деко.

Лъскавият бял таван със сглобка зъб и длаб висеше близо до главата на Тим, но не го дразнеше. Обстановката създаваше чувство за уют, а не клаустрофобична неприязън.

Линда имаше много книги. С едно-единствено изключение техните редици се сливаха в самотната изява на изобразителното изкуство в стаята, в абстрактна композиция от думи и цветове. Изключението беше плакат, изобразяващ празен сив телевизионен екран с размери 1.80 на 1.20.

— Нищо не разбирам от модерно изкуство — отбеляза Тим.

— Това не е изкуство. Поръчах да ми го направят в едно фото студио. Да ми напомня защо не искам да имам телевизор.

— И защо?

— Защото животът е много кратък.

Тим даде шанс на плаката да му подейства и каза:

— И все пак нищо не разбирам.

— Ще дойде време да го разбереш. В голяма глава като твоята трябва да има някакъв мозък.

Беше му трудно да реши дали поведението й беше продиктувано от някакъв безгрижен чар или от насмешливост, граничеща с грубиянство. Или пък беше малко откачалка. Много такива се срещаха напоследък.

— Линда, причината, поради която съм дошъл…

— Ела с мен в кухнята. Бях там, когато дойде.

Тя го поведе през хола и продължи през рамо:

— Макс ме увери, че не си от ония, дето ще ми забият нож в гърба и ще изнасилят трупа ми.

— Аз го помолих да гарантира за мен, а той виж какви ги е наговорил.

Водейки го през коридора, тя отвърна:

— Макс ми каза, че си талантлив зидар и честен човек. Останалото се наложи да го изстискам. Хич не му се искаше да се обвърже с мнение по въпроса за твоите престъпни и некрофилски наклонности.

В кухнята бе паркирана кола.

Стената между кухнята и двойния гараж бе махната. Дървената подова настилка бе продължена и в гаража, както и лъскавият бял таван със сглобка зъб и длаб.

Три монтирани в определени точки прожектора открояваха черен форд модел 1939.

— Твоята кухня се намира в гаража — възкликна той.

— Не, не, моят гараж се намира в кухнята.

— Каква е разликата?

— Огромна. Аз ще изпия едно кафе. Ти искаш ли? Със сметана? Захар?

— Без нищо моля. Защо си държиш колата в кухнята?

— Обичам да си я гледам, докато ям. Нали е страхотна? „Форд купето“, модел 39-а е най-красивата кола на всички времена.

— Няма да оспорвам в полза на пинтото.

Тя напълни чаша с кафе и каза:

— Не е класика, а огън! Изсечени форми, изпипана и пъргава като звяр.

— Ти сама ли си я модифицираш?

— Отчасти. Но най-вече я давам на един факир в Сакраменто — той е гений в тази работа.

— Доста пара трябва да е отишла.

Линда сервира кафето.

— А какво да правя — да спестявам за бъдещето ли?

— Какво бъдеще имаш предвид?

— Ако можех да отговоря на този въпрос, сигурно щях да си открия спестовен влог.

Дръжката на чашата му беше във формата на папагал, на който беше изписано ОСТРОВ БАЛБОА . Изглеждаше ретро, като сувенир от 30-те години на двадесетия век.

Нейната чаша беше двойна по размер, защото над ръба й се извисяваше порцелановата глава на президента Франклин Делано Рузвелт с неизменното цигаре между устните.

Тя се приближи към форда.

— Ето за това живея.

— Живееш за една кола?

— Тя е машина на надеждата. Или машина на времето, която те отвежда назад в дните, когато на хората им е било по-лесно да хранят надежди.

На пода, в един леген, се намираше шише с препарат за излъскване на хром и няколко парцала. Броните, решетката и лайстните блестяха като живак.

Тя отвори вратата на шофьора и седна с кафето зад волана.