Дийн Кунц: Добрият

Гледана през предното стъкло на колата, кухнята изглеждаше топла и уютна. На една от стените висеше комплект кухненски прибори.

— Недей да се измъкваш по този начин — каза Руни.

— Не го правя заради теб. — Тим отвори вратата и слезе от колата. — Правя го заради Мишел. Не си рискувай главата с тази работа — мисли за нея.

Хванала двете чаши, Линда слезе от форда от страната на шофьора.

— Кога точно си тръгна оня? — попита Тим.

— Изчаках към пет минути, преди да ти позвъня. Да не би да вземе да се върне и да ме види, че говоря по телефона. Има вид на човек, който винаги може да каже колко прави две и две.

— Трябва да свършвам — каза Тим, натисна копчето КРАЙ и прибра телефона.

Линда занесе чашите на мивката, а Тим се зае да избере нож от комплекта на стената. Прескочи касапския и взе друг, с по-късо и тънко острие.

Магистралата покрай брега на Тихия океан беше най-краткият път от „Фенерджията“ до уличката на Линда. Дори и в понеделник вечер движението можеше да бъде задръстено. Можеше да се наложи да се пътува четиридесет минути от врата до врата.

В допълнение към портативната сигнална лампа цивилната кола можеше да има и сирена. Сирената естествено щеше да бъде изключена по време на приближаването — убиецът нямаше да им даде сигнал, че е пристигнал.

Линда се обърна с гръб към мивката и видя ножа в ръката на Тим. Не направи погрешни заключения, нито поиска обяснения.

— С колко време разполагаме? — попита тя.

— Можеш ли да си събереш багажа за пет минути?

— Мога и за по-малко.

— Давай.

Тя хвърли поглед към форда.

— Не можеш да минеш незабелязана с него. По-добре да го оставиш — посъветва той.

— Нямам друга кола.

— Ще те закарам, където поискаш.

Зеленият и поглед се забоде като счупена стъклена бутилка.

— Какво печелиш ти от това? Нали ме предупреди, можеш да си вървиш.

— Убиецът ще иска да се отърве и от мен. Само трябва да разбере името ми.

— И ти смяташ, че аз ще му го кажа, като ме намери?

— Дали ти ще му го кажеш или не, той ще го научи. Аз трябва да открия кой е той и още по-важно, трябва да открия кой му дава поръчката за убийство. Може би като си помислиш по-дълго, ще успееш да се сетиш.

Тя поклати глава.

— Няма шанс. Ако единствената ти печалба е в това да се сетя кой може да иска да ме убие, нямаш какво да спечелиш.

— Има какво — възрази той. — Хайде, стягай багажа.

Тя отново хвърли поглед към форда.

— Ще се върна за него.

— Когато тази история свърши.

— Ще карам, накъдето ми видят очите, докато намеря нещо останало от миналото, нещо, което не са успели да разрушат или осквернят.

— Нещо от добрите стари времена — откликна Тим.

— Колкото добри, толкова и лоши. Но все пак — различни.

Тя отиде да си събере багажа.

Тим угаси осветлението в кухнята, пресече през коридора към хола и угаси и там.

После открехна прозрачното перде на един от прозорците и се загледа в околността, която беше застинала като миниатюрно селце в стъклено преспапие.

Той също бе живял дълго в стъклен капан по свой собствен избор. От време на време беше замахвал с чук да си пробие път до нещо, но се бе въздържал да удари стъклото, защото не знаеше какво да търси от другата му страна.

Тръгнал напосоки от близкия каньон, навярно окуражен от пълнолунието, един койот се изкачваше по полегатия наклон на улицата. Когато минеше под лампа, очите му отразяваха светлината сляпо, сякаш бяха покрити със сребърно перде, ала в мрачните промеждутъци те пламтяха като огън и не пропускаха нищо.

Сякаш тръгнал по следата на изчезналия койот, Тим подкара колата на север. Зави наляво на стопа и се отправи надолу към магистралата покрай брега на Тихия океан.

Очите му се връщаха често-често към задното огледало. Никой не ги следеше.

— Къде смяташ да отседнеш?

— Ще реша по-късно.

Тя беше облечена в същите джинси и мастиленосин пуловер, но беше добавила и кадифено яке с камилски цвят. Дамската й чантичка лежеше на скута й, а пътната чанта на задната седалка.

— Кога по-късно?

— След като се видим с човека, на когото имаш доверие, който може да издири собственика на колата по регистрационния номер.

— Мислех да отида сам при него.

— Не съм ли достатъчно представителна?

Тя беше излязла по-хубава на снимката и все пак на него му се виждаше по-хубава сега. Тъмнокестенявата й, почти черна коса на снимката бе подстригана по-късо и нарочно леко разрошена.