Дийн Кунц - Добрият

— Ела да се повозим.

— Трябва да си поговорим за нещо, важно е.

— Само ще се престорим, че се возим, игра на въображението.

Тя затвори вратата, Тим обиколи колата и се качи от страната на пътника.

Поради скосения покрив мястото до тавана не стигаше за висок човек. Тим се смъкна на седалката, стиснал чашата с папагала с две ръце.

Дори и в това оскъдно пространство той продължаваше да се извисява над жената като трол над миниатюрна фея.

Вместо обичайната за 30-те години мохерна тапицерия той седеше на черна кожа. Приборите на контролното табло бяха прикрепени със стоманени кантове.

Пред предното стъкло се простираше кухнята. Много феерично.

Ключът беше на място, но Линда не запали мотора за виртуалното пътешествие. Може пък, като й свършеше кафето, да реши да подкара колата до кафеварката близо до фурната.

Тя му се усмихна.

— Нали е много гот?

— Имам чувството, че съм отишъл на автокино и гледам у филм за нечия кухня.

— Автокината отдавна вече изчезнаха. Не мислиш ли, че това е като да разрушиш Колизеума в Рим, за да построиш търговски център?

— Не съвсем.

— Да, прав си. В никое автокино не са хвърляли християни за храна на лъвовете. Та за какво поиска да се срещнем?

Кафето беше отлично. Той отпиваше глътка, духаше и пак отпиваше и се чудеше как най-добре да обясни положението.

Когато крачеше по сухите евкалиптови листа по пътеката пред къщата, той имаше много ясна представа какво точно ще й каже. Но когато видя жената, тя се оказа съвсем различна от очакваното. Подходът, който беше планирал, не беше подходящ.

Малкото, което беше научил за Линда Пакит, му даваше да разбере, че тя не беше от хората, на които трябва да им държиш ръката, когато им съобщаваш лоши новини. Всъщност имаше опасност тя да изтълкува прекаленото съчувствие като снизхождение.

Тим реши да го каже направо:

— Готвят се да те елиминират.

Тя се усмихна отново.

— Това виц ли е?

— Дали са двадесет хиляди, за да го направят.

— Да ме елиминират — в какъв смисъл? — почуди се тя.

— В смисъл на куршум в главата, вечен покой.

Той й разказа накратко за станалото в бара: как първо го бяха взели за убиеца, после за човека, който иска да наеме убиеца, и как беше разбрал, че убиецът е полицай.

Известно време тя слушаше със зяпнала уста, но удивлението й изчезна бързо. Зелените й очи се замъглиха, все едно че думите му размътиха някаква отколешна утайка в тези първоначално бистри езера.

Когато Тим свърши, жената седеше мълчаливо, отпиваше периодично от кафето и гледаше втренчено през предното стъкло.

Той изчака малко, но накрая се притесни.

— Не ми ли вярваш?

— Познавам много лъжци. Но ти не ми приличаш на никого от тях.

Насочените от прожекторите снопове светлина, под които колата се открояваше и едновременно чезнеше, не осветяваха особено вътрешността. Макар че лицето й тънеше в мека сянка, очите й хванаха лъч светлина и го отразиха.

— Не изглеждаш удивена от това, което ти казах — отбеляза той.

— Не съм.

— Значи… тогава знаеш кой е човекът, който иска да те ликвидира?

— Нямам представа.

— Бивш съпруг? Приятел?

— Никога не съм се омъжвала. Нямам приятел в момента и не съм имала откачен приятел преди.

— Да си се скарала с някого на работа?

— Работя като едноличен търговец от къщи.

— Какво по-точно вършиш?

— И аз се питам напоследък — отвърна тя. — Как изглеждаше човекът, който ти даде парите?

Описанието не я наелектризира. Тя поклати глава.

Тим добави:

— Има куче на име Лари. Веднъж го е взел със себе си и скочили с парашут от самолет заедно. Имал е брат на име Лари, който е умрял на шестнадесет години.

— Човек, способен да нарече кучето на умрелия си брат — няма начин да не се сетя кой е, дори да не ми е разказал за Лари или Лари.

Нещата не се развиваха в нито една от посоките, които Тим би могъл да си представи.

— Не е възможно парашутистът да ти е непознат.

— Защо?

— Защото иска ти да умреш.

— Няма нищо необикновено в това да станеш жертва на непознат убиец.

— Но никой не наема друг да убие човек, когото изобщо не познава.

Тим измъкна сгънатата снимка от джоба на ризата си.

— Откъде е взел това?

— Това е снимката ми за шофьорската книжка.

— Значи има достъп до архива с компютърните снимки на пътната полиция.

Тя му върна снимката. Тим я сложи обратно в джоба на ризата си и чак тогава осъзна, че тя е по-скоро нейна, отколкото негова.