Дийн Кунц: Добрият

— Не знаеш, кой би искал да умреш, а не си учудена — констатира той.

— Има хора, които искат всички да умрат. Когато свикнеш с тази мисъл, нищо не може да те учуди.

Острият нож на вторачения й зелен поглед сякаш режеше на филии стълпените му мисли и ги разстилаше наоколо като парчета плът по време на дисекция. И все пак погледът й бе по-скоро приканващ, отколкото студен.

— Много ми е интересна твоята реакция на всичко това — каза тя.

Той изтълкува думите й като признак на неодобрение или подозрение и отвърна:

— Не знам какво друго би могъл да направи човек.

— Можеше да задържиш десетте хиляди за себе си.

— Щяха да ме потърсят, ако го бях направил.

— Може би да, а може би не. Но сега… със сигурност ще те потърсят. Можеше просто да предадеш снимката и парите на убиеца и да изчезнеш. Да се отстраниш и да оставиш нещата да се развият по начина, по който биха то сторили, ако не беше те имало.

— И къде бих могъл да се дяна тогава?

— Можеше да отидеш на вечеря, на кино, да си легнеш.

— Ти така ли би постъпила? — попита той.

— Аз не съм интересна. Ти си интересен.

— Не съм от интересните.

— Не, не се правиш външно на интересен. Интересното в теб е това, което криеш.

— Казах ти всичко, нищо не съм скрил.

— Да, така е, що се отнася до станалото в бара. Но… не и за това, което е вътре в теб.

Задното огледало беше насочено към него. Той бе държал погледа си вторачен в нейния, за да не вижда своя. Сега отмести за миг очи към отражението в огледалото и тутакси ги наведе към удушения керамичен папагал в дясната си ръка.

— Кафето ми изстина — каза той.

— И моето. Можеше да се обадиш на полицията, след като убиецът си е тръгнал от бара.

— Не, след като разбрах, че е полицай.

— Барът е в района на Хънтингтън, аз съм в Лагуна Бийч. В различни съдебни райони сме.

— Не е ясно в кой район е той. Караше обикновена кола, без полицейска маркировка. Нищо не му пречи да е от полицията в този район.

— И сега какво ще правиш, Тим?

Искаше му се да я наблюдава и в същото време изпитваше ужас да я погледне и съвсем не можеше да разбере защо или как, за някакви минути от запознанството им, тя се бе превърнала в център на чувство на нужда или ужас.

Никога преди не бе изпитвал подобно нещо и макар че хиляди песни и филми го бяха програмирали да го нарече любов, той знаеше, че не е любов. Той не беше от хората, способни да се влюбят от пръв поглед. Освен това любовта не включва елемент на смъртен ужас.

— Единственото доказателство, което можех да дам на полицията, беше снимката ти, но що за доказателство е това? — продължи да размишлява той.

— А номерът на колата? — подсети го тя.

— И това не е доказателство, а само улика. Познавам човек, който може да издири името на шофьора. Човек, на когото имам доверие.

— И после?

— После не знам. Ще измисля нещо.

Очите и, неотклонно вторачени в него, обладаваха притеглянето на двойна луна и приливът на неговото внимание бе осъден да ги следва.

Сключил поглед отново с нейния, той си каза, че трябва да запомни този момент, този стегнат възел на ужас, който също така се превръщаше в разплитащ се възел на див възторг. Веднъж да намереше име за него, той щеше да разбере защо, без да се кани, внезапно бе си тръгнал от живота, който познаваше и към който се беше стремил, и се бе отправил към нов живот, за който нямаше никаква представа и който можеше да го изпълни с адско разочарование.

— Трябва да се махнеш от къщата тази вечер — посъветва я той. — Иди някъде, където никога не си ходила преди. Не при приятели или роднини.

— Мислиш, че убиецът ще дойде?

— Утре-другиден, рано или късно, веднага щом двамата с човека, който го наема, разберат какво е станало.

— Добре — съгласи се тя, без да има вид на уплашена. Трезвата й реакция го озадачи.

Мобилният му телефон иззвъня.

Линда пое чашата му и той отговори.

Обаждаше се Лиам Руни.

— Онзи се появи. Пита за бабаита на последния стол.

— Толкова бързо! Да го вземат дяволите! Надявах се, че ще минат поне ден-два. Първият или вторият беше?

— Вторият. Този път го огледах по-внимателно. Той е направо смахнат, Тим. Акула на два крака.

Тим си припомни неувяхващата замечтана усмивка и разширените зеници, жадни за светлина.

— Каква е тази работа, кажи!

— Женска история — повтори Тим предишното си обяснеше. — Ще се оправя.

Не беше трудно да се досети, че убиецът вероятно беше усетил, че нещо не беше станало както трябва по време на срещата в бара, и се беше обадил на парашутиста да провери.